Разказът на един психолог за срещите му с деца с трудна съдба

FacebookTwitterGoogle+TumblrPinterestSvejo

Веселина Тончева е психолог, част от екипа на Център за ранна интервенция на Сдружение „Дете и пространство“ в гр. Русе. Тя работи повече от 10 години с деца и техните родители, за да им помогне да излязат от трудна ситуация, в която са попаднали – дали поради заболяване или увреждане на детето, затруднения в развитието или при друг проблем. Данните от световните изследвания показват, че когато на детето се помогне по адекватен и професионален начин в най-ранния възможен момент, в 70% от случаите то може да се възстанови и развитието му да се изравни с това на децата без увреждания или затруднения в развитието.  

Ранната детска интервенция[1] те поставя пред много предизвикателства, които трябва да преодолееш и въпроси, на които да си отговориш. Сблъсках се с доста ситуации в професионалния ми живот, които промениха моя светоглед и много често ме изправяха пред вътрешното ми безпокойство от незнание. Един от първите ми и основни въпроси беше: Как говорят бебета, как да разбера техния език? Струваше ми се доста сложно, нали те не говорят!

Една от първите ми срещи с бебета беше в Дом за медико-социални грижи за деца (ДМСГД) Шумен по проект на УНИЦЕФ ”Семейство за всяко дете”, където трябваше да правим оценка на децата, които бяха настанени в дома. Работата ми бе в приемното отделение, където се настаняваха децата веднага след като бяха родени и оставени от родителите си. Влизайки в отделението, персоналът ми обясни, че при тях бебетата са много кротки и не плачат. Направи ми впечатление и друго: липсата на играчки, както и това, че някои от бебетата бяха на по три-четири месеца, но стояха прекалено статично, като през цялото време ме следяха с поглед. След няколко дни забелязах, че колкото повече им говорех, толкова повече те се оживяваха и раздвижваха. Това ме окуражи и започнах да им разказвам, че имат ръчички, като им подавах играчки и им привличах вниманието, пеех им песнички. Скоро деца с изненада осъзнаха, че имат ръчички и могат да ги движат сами, да ги „командват“.

bebe-ruchichki

Не зная дали сте влизали на такова място, затова искам да ви го опиша. Това са стаи, където се побират две или три легла. Всяка стая е разделена от другата със стъкло. На мен ми приличаха на аквариуми. Когато започвах работа от първата стая, пред мен беше тихо, децата не се движеха. Стигайки до средата на отделението, наблюдавах следното: там, където още не бях влизала, беше все така тихо, но от там, където бях минала, имаше „буря”, т.е. децата бяха оживени, гукаха, разглеждаха си ръчичките или играчките, които се научиха, че могат да държат сами.

Един ден настаниха ново дете, което плачеше. Много плачеше първия ден, втория ден, на третия ден спря. Разбрах, че то спря да плаче, защото нямаше кого да вика. Бях цялата разтърсена от осъзнаването, че работех с депресията на тези бебета, и че те не бяха кротки, те бяха тъжни. Бебешката депресия освен симптомите, които обичайно се наблюдават, е нещо, което се усеща. Тя като че ли преминава през теб и те разтърсва, трудно е да се опише с думи. Да, най-малките деца не говорят, те се изразяват без думи, и разбират.

Една друга ситуация обогати знанието ми за езика на децата. Отделението, в което работех, беше разделено на две, като на втория етаж децата бяха по-големи: от над четири месеца – до година. Един ден персоналът ми разказа как едно от децата – Пепи отказвал да се храни с пюре. И понеже за него няма мляко, те събирали остатъците от другите деца и му ги давали, за да го нахранят. Запознах се с него. Той беше будно дете, не се спираше на едно място и очичките му шаваха непрекъснато. Беше по-различен от другите бебета, по-жив. Тогава отдадох това на факта, че майка му не се беше отказала от него, а го беше оставила за отглеждане поради тежкото си материално  положение.

bebe-qde-pure

Заставайки до неговото креватче, започнах да му говоря, обяснявах, че вече е пораснал и за това трябва да се храни с пюре. Говорих  му, че като се храни с  тази храна, която има друг вкус,  ще стане силен и голям. Предложих да пробва малко и да си помисли, а аз след като нахраня другото бебе, ще се върна и ще очаквам той да си изяде храната. Така и направих: нахраних другото дете, върнах се при него и той се нахрани за първи път с пюре. След това той вече нямаше проблем с храненето. Това се случи пред персонала на отделението, които първо ме гледаха с насмешка, „какво толкова говоря на тези бебета“. След това останаха учудени, че това работеше, а накрая бяха се оплакали, че превъзбуждам децата. Но това вече нямаше никакво значение, защото аз прозрях, че отваряйки едно пространство за възможното слово на детето, то отговаря, макар и без думи.

До тук, освен, че трупах опит, трупах и много въпроси: Защо тези родители изостават децата си? Как се формира желанието за дете? Как се е прекъснала връзката майка–дете и дали въобще я е имало?

hands

Един друг от случаите в ранната детска интервенция ме предизвика да търся отговори на тези въпроси, както и да си задам нови. В Центъра се обадиха за консултация родители на дете, родено с аномалия. Трябваше да разговарям с родителите за това дали да си отглеждат детето или да го изоставят. Знаете ли, не знаех какво да правя и какво да говоря, със свито сърце отидох на тази среща. Там срещнах една млада жена, родила първата си рожба, уплашена и тревожна.

Седнах до нея и й казах: ”Говори каквото искаш, аз просто искам да те чуя.” Тя сподели много неща, но най-вече тежестта от решението. Всичко беше в нейните ръце. За да облекча това положение, привлякох нейната майка в разговора, която явно я подкрепи за това да не изоставя детето си. Тогава си зададох въпроса: Къде е бащата и къде е мястото на бащите в тези ситуации? Защо решението да е изцяло на майката? (Бащата беше казал: “Както решиш, но можем да си имаме здраво дете!“). След известен период от срещи тази майка взе решение да си гледа детето. Продължихме работа с нея и нейното момиченце в Центъра за ранна интервенция. Сега това бебе вече е голямо красиво дете, радва се на живота, развива се добре и расте със своите родители. Един ден майката поиска да говори с мен, каза ми: “Много искам да говориш с едни родители, които се чудят какво да правят. Можеш да им помогнеш, както помогна и на нас.“

Тогава разбрах, че съм помогнала. Знаете ли, това е наградата от нашата работа, това са плодовете, които събираме, когато заставаме до някого в неговото страдание. Когато не отиваме при него с готови отговори, оценки и препоръки, а просто го оставяме да говори. И заедно измисляме начина, чрез който майката да изживее траура по въображаемото си дете, за да може да продължи живота си с реалното.

mama-bebe-vruzka

Начинът на работа в Центъра за ранна интервенция и обученията, през които съм преминала, ме научиха ясно да осъзная  връзката родител-дете в ранното детство. Именно затова работата ни е насочена не само към децата, но и към техните родители. Чрез индивидуални  консултации на родителите им се предоставя възможността да си кажат притесненията, да разкажат историята около раждането, да им предоставим пространство, където да се изразят.

Имахме случай на дете със синдром на Даун на година и три месеца, което всеки път преди да влезе в Центъра повръщаше, а влизайки вътре беше спокойна и си играеше. Имаше причина за това, както и за това, което притесняваше майката. Разбрахме от историята, която разказа, че след като се е родило детето, то веднага е било прехвърлено по спешност за лечение в друг град. Без да има възможност да се види или да докосне майка си. През това време на раздяла, майката докато все още е в болница, е била подложена на атаките на много хора – лекари и близки. Те са я убеждавали как трябва да се откаже от детето и да го даде в дом, защото няма да може да се грижи сама за него. Майката категорично отказала да изостави детето си, но думите я наранявали и депресирали. Споменът също. Детето започнало да повръща винаги, когато види болница, а Центърът за ранна интервенция се намира в сграда, която на външен вид прилича на болница, сграда, където се изоставят нежелани деца. Попитах майката дали е разказвала на детето си историята за нейното раждане. Естествено майката беше много учудена от въпроса ми: „Ама тя какво ще разбере!?”. Посъветвах я  да разкаже цялата история на момиченцето и да отбележи колко много се радва, че я има в живота си. И познайте – ”чудо”?Детето спря да повръща. Думите наистина действат.

Това чудо на говоренето с малките деца и резултатът от казаното се повтаряше с годините. Знанието за това, че на малките деца трябва да се говори и да се обясни светът. Проумяването, че бебето е като теб и не бива да го подценяваш, защото е малко, ми помагаше да продължавам.

rp_pregnant-woman-book.jpg

В процеса на работа, въпросите се задълбочаваха все повече. Всеки един нов случай предизвикваше нови въпроси и даваше различни отговори. Около работата с осиновените деца и техните осиновители, нещата взеха да се усложняват. Виждах деца, които буквално се залепяха за майките си или майките се залепяха за децата. Виждах в прилепените за осиновителите си деца един огромен страх, да не би отново да бъдат изоставени. Наблюдавах етапите, през които преминаваха в изграждането на връзката родител-дете. Виждах поведение на скачени съдове, както и колебанията и въпросите, които напираха в родителите и в децата. Наблюдавах последиците от изоставянето на децата и как в повечето случаи е възможно те са се преодолеят с помощта на родителите. Тогава осъзнах, че предизвикателствата пред мен никога няма да свършат, защото всяко дете и всеки случай са различни и неповторими.

Но основното, което разбрах е, че не съм експерт за всяка ситуация и това ми даде покой и свобода да нямам готови отговори. Чакам да ме поведе конкретното дете, родител или случай и заедно търсим и намираме решение, което да е уникално и работещо.

За себе си направих един много важен извод, които за мнозина може би ще остане непонятен и странен, и той е: ”В покоя на незнанието се крие най-голямото знание!

Веселина Тончева –психолог, специалист РДР

 

 

 


[1] РДИ е интердисциплинарна, междусекторна и координирана система, с индивидуализирани и интензивни услуги за родителите на деца в ранна възраст (от 0 до постъпване в образователната система), които се намират в рискови ситуации, със забавяне в развитието, увреждания, и поведенчески проблеми или нужда от подкрепа на психичното здраве.

 

FacebookTwitterGoogle+TumblrPinterestSvejo

6,949 преглеждания

Comments are closed.