Никога няма да разговарям така с децата си

FacebookTwitterGoogle+TumblrPinterestSvejo
sad boy
Вчера, докато чаках влака в метрото, седях на една пейка с майка и шестгодишния й син. Майката уморено и монотонно изливаше упреци върху детето. Поучаваше го някак съвсем обикновено, без особена злоба, и беше ясно, че за тях това е в реда на нещата. А нещата изглеждаха така:

– Мамо, боли ме коремът…
– Кой ти е виновен? Казвах ти да не ядеш толкова. Нямаш никаква мярка, виж как си се подул. Аз ядох колкото трябва, а ти? Защо трябваше да се тъпчеш така? Погледни си панталоните. Целият си се оплескал, като прасе! Този панталон го прах вчера и сега пак наново. Ставай, влакът дойде. А кой ще ти вземе нещата, чичо ти Федя ли? Вечно ги зарязваш някъде…

Момченцето се обърна, взе си нещата и тръгна омърлушено към вагона. Всичко отвътре ми се сви на топка. По две причини. Първо, в детството с мен разговаряха по същия този начин. Второ, когато съм много уморена или потисната, и аз се държа така със сина ми.

Изпитах желание да седна до детето, да го погаля по корема, да го притисна до себе си, да му кажа нещо от рода на: „Не я слушай, всичко ти е наред, ти просто си дете. Нормално е да не знаеш колко да ядеш, мозъкът ти още не е съзрял, за да имаш контрол, това трябва да прави твоята майка. Нормално е да си цапаш дрехите. Ти си дете, отгоре на това и момче. Просто е задължително да си оплескан от главата до петите. Невинаги можеш да си пазиш и нещата на тази възраст, още повече, че наближава полунощ и си много уморен”. И да добавя нещо като „миличкото ми котенце, зайчето ми” – както наричам галено сина ми в минути на нежност.

Но аз се настаних в другия край на вагона, затворих очи и почувствах, че ей сега ще се разплача. В главата ми прозвуча гласът на мама, който ме мъмреше на всяка крачка. До болка (точно така – до болка) познатите фрази: „с тия две леви ръце…”, „кой ли ще те вземе ТАКАВА”, „божичко, какво ще излезе от теб”.

Пораснах и се научих да се защитавам. Вече на никого не позволявам да ми говори така. Нужни ми бяха години психотерапия, за да свикна да го правя. Да възстановя разрушените до основи граници. Да изградя наново от руините самооценката си. Да се приема такава, каквато съм. Но гласовете в главата ми са си все там. Щом се изтощя малко повече, един развален грамофон отново започва да повтаря познатите фрази.

И аз самата вече съм майка, живея на другия край на света, почти 8 хиляди километра ме делят от мама. Не се виждаме често и рядко говорим по телефона. Тя се научи, когато разговаря с мен, да запазва за себе си мнението си за моите женски, човешки и професионални качества. Дори свикна да пише есемеси с „Обичам те”! А само преди две години, макар да беше гледала предаванията с мое участие (бях поканена като консултант диетолог) по Първи канал (в координатната система на моята майка само космосът стои по-високо), ме питаше: „Кога ще си намериш свястна работа?”.

Ако двете се опитаме да прекараме заедно повече от едно денонощие, ще възкръснат картините от детството. Защото когато майка ми е била дете, с нея са се отнасяли дори много по-лошо. Тя ми е предала само 2 процента от това, което нейната майка, моята груба баба, й е давала.

През цялото детство си повтарях мантрата: „Оммм, никога няма да говоря с децата си по ТАКЪВ начин”, но когато съм ядосана, изтощена и с отслабен контрол, сякаш отстрани чувам устата ми да бълва срещу моето дете много сходни фрази, даже със същата интонация – фамилната!

Не виня майка си за това, което ми е говорила преди трийсетина години, както и за това, което изобщо не е казвала – „милото ми момиченце”, „на мама детето”, „хубавицата ми”. Вече изпитах на гърба си колко силно ни влияят стереотипите, които са ни заложени в ранното детство. И знам, че не е толкова лесно да се премахнат тези програми, нито току-така да се инсталират нови върху старите. Не ми остава нищо друго, освен да й съчувствам. А също и на нейната майка, на която, както се предполага, й е било още по-трудно в детството. И ако надникнем по-навътре в семейната история, то хаосът е такъв, че и самият дяволът няма да се оправи и ще вдигне ръце. Разкулачване, глад, война, врагове на народа – това има там.

Не ми остава нищо друго, освен да обичам всичките тези осакатени, преживели какво ли не мои предци, от които сега поемам щафетата. Остава ми само да обичам с цялото си сърце своя син, за да прекъсна тази страшна щафета.
Да се извинявам след сривове (за щастие, не толкова чести) и да обяснявам защо се случва това. По 10 пъти на ден да му засвидетелствам безусловната си любов. По 50 пъти на ден да го прегръщам. Да му пращам позитивни съобщения. Да отговарям за него, както възрастен за дете – за да се научи и той да отговаря за някого, като порасне. Правя всичко, каквото мога.

Правя всичко, за да може неговите вътрешни гласове да му казват, че той има право на живот. Има право на любов просто защото се е родил. И не трябва да доказва, че заслужава и едното, и другото. Че е красив, умен и талантлив по рождение (всичко това е вярно), че има голямо сърце и ще стане истински мъж. Той и сега вече се държи като истински мъж: винаги ми отваря вратата, взема тежките ми чанти – не съм го учила на това.

И колкото повече се старая да правя тези неща, толкова по-слаби са гласовете в главата ми. Да, те все още са там и може би винаги ще ги има. Но аз вече не ги чувам непрекъснато, също както не чувам шума от минаващите навън коли. С всичко се свиква. Все по-малко се старая да заслужа любовта и правото си на съществуване, и все повече съм си просто аз.

Разбирам добре, че тази история не е само моя. Докато не се промени ниската самооценка, нищо няма да се промени. Няма да има нито честни избори, нито чисти улици. Вместо това ще има войни със съседите, кражби, лъжи и деградация.

Нямам отговор на въпроса какво да направим. Как да помогнем на хората да се избавят от гласовете в главите си, които им казват, че са свине или дърти кранти. Гласове, които им нареждат да се напият, за да намалят звука. Или да си го изкарат на децата. Или да мразят някого.

В моята координатна система всеки започва от себе си. Обръща се за помощ към професионалисти, медитира, моли се, практикува йога – с една дума, прави това, което му помага. Старае се да обича децата и родителите си такива, каквито са – не идеални, досадни. След като се научи да прави това, започва да тренира върху съседите, колегите, случайните минувачи. Като се заемеш със себе си, желанието да превъзпитаваш другите намалява многократно.

Когато започнем наистина да се уважаваме – всеки себе си, тогава ще имаме всичко – и честни избори, и чисти улици.

автор: Олга Карчевска, психотерапевт, специалист по здравословно хранене и майка
превод: Мария Зозикова за Gnezdoto

Една емоционална статия, която обяснява защо е толкова важно да се отнасяме с уважение към децата си и да ги обичаме безпрекословно.

FacebookTwitterGoogle+TumblrPinterestSvejo

38,989 преглеждания

Comments are closed.