Не просто нормално, а наистина прекрасно раждане

FacebookTwitterGoogle+TumblrPinterestSvejo

teodora1

Въпреки че имах добри чувства към първото си раждане, което протече естествено, с минимална лекарска намеса, но с така нежеланата от мен епизиотомия, бях твърдо решена на не-просто-нормално второ, а на прекрасно. За това започнах да изучавам опциите си още в съвсем ранна бременност.

Не исках пак да раждам в Св. Лазар, въпреки че първия път имах късмет да попадна на Еми Казълова и заради нейната опитност и активност да не ми направят секцио. Бях готова да се откажа от хотелските условия и ресторантската храна в полза на това да се съобразят с моя планза раждане, който не беше кой знае колко взискателен:

- Да не ми дават обезболяващи, окситоцин и упойка.

- Да не ми правят епизиотомия.

- Да мога да си гушна бебето веднага.

- Да му срежат пъпната връв максимално късно. 

Изборът

Не бях запозната с условията и лекарите по другите болници, започнах да се информирам. Мислех си за водно раждане, тъй като много обичам водата, чувствам се прекрасно във водна среда, обичам да плувам и просто да стоя във вода. Проверих – само 1АГ болница Св. София предлагаше раждане във вана, споменаваше се за надуваеми басейни и в Токуда и св. Лазар. Проверих и докторите, които израждат водно и си харесах д-р Арабаджикова. Според момичетата във форумите била млада, разбрана и много опитна, подкрепяла естественото раждане и се съобразявала с изискванията на бъдещите родители. Всичко това ми звучеше чудесно и си запазих час при нея. Харесах я още при първия преглед, когато дори не се виждаше истинско плодно сакче, а само жълто тяло, разбрах, че мога да й имам доверие. Доверието се оказа по-важно и от облекчаващата сила на водата в такъв важен момент като раждането.

9-те месеца

 

Имах лека втора бременност, както и първата, пътувахме много със съпруга и дъщеря ми и с нетърпение очаквахме момченцето си. Терминът ми беше определен за 30/06/2012, но освен че бебко се движеше малко напред и аз имах предчувствие, че ще се роди по-рано от очакваното. Решихме да не пропускаме морето си тази година и изкарахме първа смяна с моите родителии дъщеря ми, Адриана, и втора смяна със съпруга ми и Ади, общо около три седмици. Влязох в деветия месец, докато бяхме на морето, но не се притеснявах. Плувах по половин километър всеки ден, чувствах се добре и се подготвях за водното преживяване. Общувах си с бебчето, докато плувам, говорех му, че го очакваме, подготвяхме и каката за новото попълнение в семейството ни. След като се върнахме от Поморие, имах болки няколко вечери, но се мажех с магнезий и като отидох на преглед стана ясно, че бебко ще поседи при мен още известно време. Бях разказала на д-р Арабаджикова, че съм отишла със 6 см разкритие при първото раждане и съм родила час и половина след като са ме приели. Тя ме предупреди да отида малко по-рано за второто раждане, за да имаме време да напълним ваната и да може топлата вода да облекчи болката по време на силните контракции. Съгласих се и обещах, че ще тръгна навреме.

Моментът

Нямаше бебе до 10 Юни, но за сметка на това имаше много слънце и жар и ние решихме да направим още една кратка почивка близо до София. Избрахме Костенец и заминахме. Изкарахмедва прекрасни слънчеви дни, като аз плувах доста интензивно в минералния басейн, всеки ден по около 500-700 м. 12 срещу 13 ни беше последната нощувка и се бяхме уговорили с управителя на хотела да си тръгнем по-късно, защото беше делничен ден и нямаше хора, а ни се искаше да се насладим максимално на минералната вода и чистия въздух. Бебко обаче имаше други планове.

Водите ми изтекоха около 6:30 на 13/06. Първоначално отказвах да повярвам, лежах в леглото и си мислех, че може би това е някакъв секрет от бременността, нали до термина имаше още близо 20 дни. При първото раждане, ми спукаха мехура, така че не знаех какво е усещането да ти изтекат водите. Добре, че изтекоха, защото ми дадоха ясен знак, че раждането започва, както и достатъчно време да стигнем до София и да се подготвим. Осмелих се да стана от леглото и като го направих стана ясно, че са водите, а не моите въображаеми бременни секрети.

Спокойно, в Ихтиман има болница с родилно отделение…

Събудих Жоро, съпруга ми, с репликата – „Хайде да тръгваме“, а той в просъница ме попита с най-искрено детско любопитство – „За къде?“. Опаковахме багажа за 10 минути, събудихме Ади, платихме набързо (добре, че на рецепцията имаше човек в този ранен час, който между плащането и нашите обяснения, защо тръгваме така бързо успя да ме „успокои“ с репликата – Спокойно, в Ихтиман има болница с родилно отделение) и тръгнахме. Въпреки, че водите ми изтекоха в хотелска стая и беше редно да ми е притеснено, се чувствах спокойна и уверена, че имаме достатъчно време и ще успея да родя във ваната на болницата,с моята лекарка и че всичко ще е наред. С Жоро се шегувахме през целия път, включително и като се обадихме на родителите ми и сестра ми, която щеше да гледа Ади, за да им съобщим че раждането е започнало. Обадих се на докторката като наближихме София и тя ми каза да идвам максимално бързо.

 

Тъй като все още нямах болезнени контракции, реших че имам достатъчно време и помолих сестра ми да ми направи тоалет, за да не го правят в болницата. През това време Жоро отиде да подреди багажа ми, понеже имаше още 20 дни до термина и аз и с това не бях готова. Пристигнахме в Тина Киркова около 10 сутринта и д-р Арабаджикова ни посрещна по следния начин – „Ааайде бе, какво беше това пътуване от Хиподрума до тук 2 часа?“. А аз и обясних с усмивка – „Ама вие, ако знаете от къде идвам…“ Тя на бързо ме обяви за луда и отидохме да ме приемат, да попълваме документи, да ми правят клизма и другите стандартни процедури покрай началото на раждането.

Отидох във ВИП залата към 10:30-11:00, с разкритие от 4 см и слаби и редки контракции. Разхождах се, говорих по телефона, пийвах вода и чаках да облекат Жоро и да го пуснат да влезе при мен. Като го доведоха ми разказа как акушерките си подвиквали, че ги чака „вана с баща“ – явно рядко срещано явление. Към 12 контракциите започнаха да се усилват, записаха ми тоновете и започнаха да пълнят ваната. Едвам изчаках, докато се напълни и можех да вляза. Такова облекчение.

Топлата вода ми подейства като мехлем. Спомних си как при първото си раждане бяхме в задръстване през този период, болеше ме ужасно и със сълзи на очи влязох в Св. Лазар и благодарих, че този път първо ми изтекоха водите и този знак ми даде достатъчно време. Споделих с Жоро и докторката, че ваната е един от най-добрите ми избори в живота, наместих се още по-удобно и така посрещах контракциите. Приказвахме си с тях и с младичката симпатична акушерка, шегувахме се, аз дишах дълбоко и равномерно по време на контракциите и така мина около час. Жоро ми поливаша гърба с по-хладка вода, което също беше много приятно.

Около 13:00 започна нетърпимата болка, която нито вода, нито дяволи могат да облекчат. Тъй като при първото раждане ме бяха натиснали, за да излезе Ади по-бързо – пъпната й връв беше вързана на възел, моят мозък явно беше решил, че така се ражда и аз само чаках да започнат напъните, за да може някой да ме натисне и да се свърши. Пак крещях, че не искам да раждам, пак крещях, че искам упойка и си спомних за първото си раждане, за болката и за усещанията си тогава. Всички пак се смееха на моите крясъци, че се отказвам от раждането и че си тръгвам, а бебето да си седи вътре. А аз изпитвах разкъсваща болка и нямах търпение да свърши целия процес.

Напъните започнаха, настаних се във ваната в полулегнала поза, Жоро ми държеше раменете, за да не се хлъзгам, докторката притисна единия крак към гърдите ми, а другия – акушерката. Жоро ми шепнеше какъв съм герой и колко добре се справям. Замъгли ми се пред очите, усетих неистово желание да напъвам и започнах да викам и да напъвам. Оказа се, че това не е правилния начин. Оказа се и че не съм знаела какъв е правилния начин и при първото си раждане и не е имало как да се справя сама, защото никой не ми го каза. За разлика от второто. Знаех си, че доверието е ключово.

След първия напън, след като очевидно не се справих добре, казах отново, че не мога повече и се отказвам. Тогава д-р Арабаджикова ми стисна силно ръката, привлече ми вниманието с по-силен глас, погледна ме в очите и ми каза: „Теди, можеш. Знам, че можеш. Толкова време се подготвяхме за това. Сега ме слушай внимателно. Поемаш дълбоко въздух и напъваш, без да си отваряш устата. Ако ти се вика – ще викаш, само между напъните.“ Ето колко била проста методологията.

 

През замъгленото си съзнание, през огромната, разкъсваща болка, аз успях да я чуя и да я разбера. Втория път, когато цялото ми същество искаше да напъва, поех дълбоко въздух и напънах, един път, ръмжах си, но със затворена уста, втори път, трети път – главата се вижда, чух да казват. След един последен напън, бебко излезе.

Огромно облекчение.

Веднага го извадиха и го сложиха на корема ми. Мъничък, син, бял от верникса, гладък и същевременно набръчкан. Не изплаква, помислих си аз. Казах го на глас – какво става с бебето ми, защо не изплаква? Нали искаше да изчакаме преди да срежем пъпната връв, припомни ми Арабаджикова, няма как да изплаче, като сте все още свързани. 13.06.2012. 13:15. 3.350 кг, 49 см. Изплака след секунди. Разплаках се. От умиление, от нежност, от обич. От обич към бебчето, което излезе от мен толкова бързо и гладко, от обич към тялото си, което извърши такъв огромен подвиг. Само. Без натискане и без рязане. Бях горда.

Плацентата се роди много бързо. Водата от ваната изтичаше, понесла цялата кръв, съсиреци и цялата ми болка. Бях щастлива. Помогнаха ми да стигна до родилното легло, на което докторката да ме прегледа и да ме зашие. Пръсна локално обезболяващо и направи 5 вътрешни шева. Външни нямаше, епизиотомията не беше мръднала. Благодарих мислено на бебко и на водата и на докторката и на себе си, че няма външни разкъсвания. Предишния път епизиотомията ми зарасна изключително бавно и трудно, падна конец преждевременно и до около 40тия ден не бях истински човек. Зашиването болеше, но акушерката стискаше ръката ми. Зашиването болеше, но виждах нашето малко момченце, загърнато с пелена в прегръдките на Жоро, който му обясняваше колко го обича и как ще бъде следващия централен нападател на Левски. Зашиването болеше, но знаех, че е въпрос на време и аз да гушна бебчето, с което бяхме толкова добър екип и сътворихме това прекрасно раждане. След като ме прегледаха и зашиха, ме преместиха на болничното легло.

Бяхме решили как ще се казва, Петър, като дядо си и започнахме да го наричаме по име. Петето беше малко, прекрасно, беличко и къдраво създание, с верникс по кожичката и с умни, ококорени сини очички. Гушнах го и всичко придоби смисъл. Бременността, която не беше планирана, но беше желана. Трудностите, които имах да обгрижвам Ади, която беше на 2 и да нося големия корем. Водата. Плуването. Разкъсващата болка. Тези малки, блестящи очички ми показаха смисъла.

След като се разгледахме и изучихме, той примлясна и реших, че е време да проверим дали ще засуче. Помириса гърдата, близна зърното и засука, толкова решително и блажено, все едно затова е роден. Оставиха ни така тримата около два часа и след това дойдоха да го вземат за рутинните процедури. Останахме 3 дни в болницата, той си беше при мен през цялото време, гушкахме се, кърмихме се, опознавахме се. Имаше коментари от акушерки и неонатоложки да не го гушкам толкова, че ще го разглезя, да не го кърмя толкова често, че ще го прехраня, да му давам изкуствено мляко, защото нямам кърма. Игнорирах ги. Възстановявах се бързо, гушнах и целунах Ади още на същия ден, чувствах се горда, удовлетворена и в мир с тялото си. Моето прекрасно водно раждане.

teodora2 (1)

Теди, майка на Ади и Петър

FacebookTwitterGoogle+TumblrPinterestSvejo

Публикувано в: Споделено

10,349 преглеждания

Comments are closed.