Наказвате ли си децата? Ето как изглежда наказанието в детските очи

FacebookTwitterGoogle+TumblrPinterestSvejo

nakazanie

Децата са перпетуум мобиле за бели, те могат да превърнат в хаос и най-подреденото родителско ежедневие, при това само за няколко минути и да доведат до истерия и най-спокойната майка, при това докато реват с пълно гърло и повтарят като навити на пружина, че са невинни.

Обикновено нямаме търпение и време, за да слушаме ревливи обяснения, а децата са си деца – палави, шумни, нетърпеливи. И тогава, в безсилието си, изправяме назидателно показалец и безкомпромисно посочваме някой ъгъл в стаята или вратата към коридора.

Децата възприемат наказанията тежко. Повечето от тях са много чувствителни и лесно раними и затова, когато им се караме и повишаваме тон, децата не могат да разберат защо точно им се случва всичко това. Те дори не се и опитват да проумеят същината на случващото се, защото просто не могат.

В много от случаите подхождаме по един и същи начин към всяко дете, като напълно изключваме факта, че всяко дете е различно, както и грешките, които допускат. Различни са и реакциите им спрямо наказанията.

Крясъците  и шамарите обаче са най-лошите решения, които един родител може да предприеме по отношение на възпитанието. И това са нещата, които едно дете, дори порасналото, не може да проумее и осъзнае.

Ето как изглежда наказанието в очите на едно наказано дете:

„Стоя в ъгъла. Наказаха ме да стоя в този ъгъл, но аз не съм бебе, исках да помогна на мама, но тя изобщо не разбра, дори не ме изслуша… Татко също.

Сутринта мама и аз отидохме до магазина, после се върнахме у дома и мама се обади на приятелката си, с която се заговориха по телефона. Торбите от сутрешния пазар бяха все още в коридора и от едната беше изпаднало пакетче с бисквити. Кучето ни го грабна и тръгна да разкъсва пакетчето, но аз успях да го спра, както прави мама. Скарах му се и му казах: „Не можеш да ядеш от тези бисквити, вредно е за теб! Мама ти е купила месо за после.“ Кучето ме разбра, но ме гледаше толкова жално, че го съжалих, намерих пакета с месото. То беше много хлъзгаво. Докато го разопаковах, го изпуснах и то се пльосна на пода, кучето го грабна и избяга като започна лакомо да го дъвче. От пакета на пода бяха покапали капки и аз започнах да ги търкам с чорапа си, защото се страхувах, че мама ще ми се скара. Е, в крайна сметка единият ми чорап беше мръсен и мокър, но пък пода беше почти чист. И, нали съм вече голям, прибрах бисквитите в шкафа, знам къде стоят. Мама все още говореше с приятелката си по телефона, затова реших, че мога да подредя и останалите покупки по местата им. Погледнах в една от торбите и видях кутия шоколадови бонбони. „Мама сигурно случайно ги е купила!“, помислих аз, защото тя винаги ми е казвала, че никога, никога, никога няма да купи готови сладкиши и че от бонбоните само дебелеем, затова мястото им е в коша за боклук. И, както казах, понеже реших, че кутията с бонбони е попаднала по грешка в пазарските торби, реших да ги изхвърля. Когато мама най-после приключи с говоренето по телефона, тя ужасно се ядоса, че съм изхвърлил бонбоните, а тя си е похарчила парите на вятъра…

„Мамо, много съжалявам, че изхвърлих бонбоните, но вече съм голям и разбирам всичко! – поне така ми казва татко. Затова изхвърлих гадните бонбони в коша! Съжалявам, но нали ти казваш, че това са боклуци! Тя се ядоса още повече, тръгна да излиза от кухнята, аз тръгнах след нея, но се подхлъзнах на пода, а и нали чорапът ми беше мокър, паднах право върху чантата с останалите покупки. Нещо изхрущя зловещо. Моето коляно или някой пакет, изобщо не разбрах.

В същото време мама погледна назад и още по-ядосано извика: „Какви ги вършиш?“, а аз бях толкова уплашен и така ме болеше, че се разплаках с глас. Мама се приближи и с леден глас ми каза: „Стига си ревал, ставай веднага!“

Аз се опитах да се изправя и да изтрия сълзите си, както и да обясня на мама, че коляното много ме боли, но мама не искаше и да чуе. Развика се още по-силно, защото като съм паднал съм натрошил яйцата. Отидох си в стаята и се сврях под масата, там поне не чувах толкова силно крясъците й. След миг довтаса и кучето, което изглеждаше така, сякаш и то се криеше от мама. Погалих го и си останахме така двамата заедно под масата. Дори не съм усетил кога сме задрямали.

Събудиха ме силните викове на мама. „Погледни го, скрил се е и кучето прибрал! Излизай оттук и ела да обясниш на баща си какви ги свърши днес, без капчица срам.“
Нищичко не разбирах… особено това за срама. Исках да кажа на мама и татко, че не знам от какво трябва да ме е срам, но в гърлото ми застана нещо, което ми пречеше да говоря, и единственото, което правех е да роня крокодилски сълзи, без изобщо да мога да ги спра. Кучето също се измъкна от под масата и сякаш нищо не беше се случило, скочи да ближе татко от радост.

„Добро куче, добро…“ – погали го по главата татко, а мен ме погледна строго и ми каза“ „Искам да бъдеш отговорен за това, което правиш, за действията си.“ Гласът му беше леден и строг.

„Не исках да ядосвам мама“ – едва промълвих аз.

„Глупости! Нищо не прави както трябва. Така ли се справяш, нахрани кучето с месото за вечеря, хвърли бонбоните в коша и счупи яйцата, изцапа пода, едва успях да почистя след теб!“ – занарежда отново мама. Тя толкова дълго говори и вика, че ушите ми започнаха да дават заето, а коляното отново ме заболя. В крайна сметка започнах да рева отново с пълно гърло и да сричам: „Аз… аз, аз исках да помогна… докато мама говореше по телефона… исках да я отменя…“

Сълзите ме задушаваха и ми попречиха да обясня на татко всичко, което се беше случило, исках също да му кажа, че съм голям и че искам да помагам на мама, докато тя е заета с други неща, като например да говори с приятелките си по телефона.

Баща ми не изглеждаше никак доволен, даже беше доста ядосан, ако съдя по израза на лицето му. „Нищо не разбирам!“ – каза той. „Престани да ревеш, успокой се и тогава ще говорим, че ми идва да те ошамаря, та поне да знаеш за какво ревеш!“

Бях уплашен и се опитах да се успокоя. Мама изникна до нас и каза, че заслужавам наказание, но че шамарите не са решение. Татко се ядоса още повече и изведе кучето на разходка, затръшвайки силно входната врата след себе си. Сега вече и мама плачеше. Приближих се до нея, исках да я гушна, но тя не ми позволи. Каза само: „Видя ли какво направи? Заради теб се скарахме с баща ти! Отивай в ъгъла, наказан си! И си помисли добре за това, което направи днес!“

В този миг разбрах, че мама изобщо не ме обича и се отправих към ъгъла. Докато си стоях там, реших, че никога повече няма да се опитвам да помагам, особено, ако преди това не съм попитал майка ми, реших също, че няма да казвам нищо на баща ми, за да не се карат с мама.

Ще бъда много добро дете, мама и татко ще се обичат и няма да се карат, а пък мен само ще ме хвалят…“

По идея от ihappymama.ru

FacebookTwitterGoogle+TumblrPinterestSvejo

33,295 преглеждания

Comments are closed.