Над 70% е рискът за децата, отгледани с домашно насилие, да станат насилници или жертви

FacebookTwitterGoogle+TumblrPinterestSvejo
Петя Петкова, психолог

deca-v-risk
През ноември миналата година в Димитровград отвори врати център за закрила на жертви от домашно насилие. Само за два месеца в него вече са потърсили помощ 14 жени и деца. „Дневник“ разговаря с директора на центъра Петя Петкова за това къде жертвите на насилие в България могат да получат подкрепа, как се отразява насилието върху психиката и как се разпознават и преборват насилниците.

Петя Петкова е психолог и управител на Фондация „Български център за джендър изследвания –клон Хасково“, също и съучредител на Фондация „Х и Д Джендър перспективи“. Завършила е психология във Варна и вече 12 години работи в областта на социалните дейности, основно домашното насилие. Участва в създаването на различни програми и методики за работа с жертви на домашно насилие, както и в проекти в сферата на човешките права и насочени към групите в риск от социално изключване. Петкова има дългогодишна практика в работата с жертви на домашно насилие, роднини и семейства на пострадали от насилие, проституиращи мъже и жени, деца в риск и техните семейства, деца на улицата, а отскоро – и с извършители на домашно насилие.

Г-жо Петкова, разкажете за кризисния център в Димитровград. Колко жени вече са потърсили подкрепа там и какви са резултатите?

– Кризисният център в Димитровград беше създаден и вече успешно функционира благодарение на много и съвместни усилия. След дългия близо осем годишен път, който извървяхме, усърдната работа от страна на екипа на организацията, помощта на община Димитровград, финансиращи фондове, дарители и партньори, на 01 ноември 2015 г. стартира работа „Кризисен център за жени пострадали от домашно насилие“.

Отворихме врати и благодарение на кампанията на Avon „Говори открито срещу домашното насилие“. Благотворителната кауза подпомогна центъра с дарение от 50 000 лв. Част от средствата използвахме за обзавеждане и техника, а през 2016 г. с остатъка ще осигурим консултации с психолози, юристи и социални работници за пострадалите жени.

Към момента в кризисния център подкрепа са получили 14 лица – 6 жени, придружени от 8 деца. Засега е много рано да кажем какви са резултатите, тъй като престоят е много кратък, но в дългосрочен план перспективите не са малки. Като за начало жените и децата са изведени от средата на насилието, търпяно дълги години, чувстват се защитени и сигурни, имат защитено пространство, където да говорят за преживяното, с тях се работи по различни програми за възстановяване. Извършителите имат ограничителни заповеди с наложени различни мерки по Закона за защита срещу домашното насилие. Основното обаче в случая е, че насилието е прекратено!

До каква степен жените в България имат закрила от домашно насилие – законово и на практика? Къде могат да потърсят помощ?

– Закон има и то доста добре работещ, производството е бързо – в рамките на 24 часа или един месец, в зависимост от тежестта на извършеното насилие или по-скоро в зависимост от доказателствата, събрани по делото. Но на практика невинаги се получава. За съжаление българският съд в повечето случаи не признава психическото насилие, тъй като то е трудно доказуемо, а много от доказателствата като телефонни разговори, интернет връзки и т.н не се признават. От друга страна, процедурата по образуване на производство при нарушение на заповед за защита е много тромава и в повечето случаи насилникът остава ненаказан и не му се търси наказателна отговорност поради ред несъвършенства в процеса.

Пострадалите жени могат да потърсят помощ на много места – полиция, неправителствени организации, съд, адвокати, социални служби и др., но отделен е въпросът до каква степен тя ще бъде адекватна и навременна.

По наши наблюдения за съжаление нещата се случват бавно и трудно, в повечето случаи ненавреме, там, където няма работещи неправителствени организации в лицето на организациите от Алианса за защита на насилие основано на пола (АЗНОП), от който нашата организация е част, и някои други НПО-та, работещи в областта на домашното насилие. Това не дава големи възможности на пострадалото лице, освен да се върне отново при извършителя.

Колко жени са жертва на насилие в България и в каква част от случаите има присъда срещу насилниците им?

– Аз мисля, че точна статистка няма или поне на мен не ми е известна такава. Според някои изследвания, всяка 4-та жена в България е преживяла поне една от формите на домашното насилие в някакъв етап от живота си, респективно всеки четвърти мъж е насилник. Ако се замислим по-надълбоко, бройката изобщо не е малка, а даже плашеща.

Отделен въпрос е до каква степен хората са чувствителни по проблема „домашно насилие“ и до каква степен го регистрират като такова. За някои жени един шамар не означава насилие, а за други само опитът за такъв би сложил край на връзката с партньора. При всички случаи обаче броят на пострадалите хора се увеличава с всеки изминал ден и този факт е много тревожен. Само в Хасково и Димитровград за 2015 г. потърсилите помощ в консултативните центрове са 232 човека.

Относно извършителите има предвидени поредица от мерки в закона за защита от домашно насилие, една от които е насилникът да посещава програми за извършители на насилието. Все още в България обаче тези програми се изпълняват пилотно и спорадично, в зависимост от финансирането им, няма обща система за проследяване и единна база данни за извършителите. До голяма степен нещата са оставени отново в ръцете на извършителите, което за съжаление не води до положителен резултат за жертвите.

На територията на Районен съд Хасково и Димитровград обаче наказани няма или поне не са ни известни такива присъди, въпреки че законодателят е предвидил солидна глоба до 5 000 лв. и до 3 години затвор. Доколкото ми е известно, това не е по-различно и в страната. Това трябва да ни говори, че домашното насилие срещу жените се омаловажава и не се вземат необходимите мерки, макар и да са предвидени в закона. За кражби или хулигански прояви може да лежиш ефективно понякога, но за системно упражнявано домашно насилие върху жените жертви – не! В каква държава живеем само, а!? Излиза, че вещите са ни по-скъпи от хората.

Какви са тези програми за извършители на насилие, от кого зависи да се задвижат и защо засега това не се случва? Означава ли това, че и на насилниците може да се помогне да спрат, или промяната е временна и е до характер?

– Не съм казала, че не се случва, а че се изпълняват пилотно и се финансират спорадично. От Министерството на труда и социалната политика например вече две години се отпуска финансиране за такива програми. Но то е на проектен принцип и това не е достатъчно да се постигне тъй желаната устойчивост на услугите, от която се нуждае всяко НПО.

Не знам дали 100% може да се промени насилническата нагласа у един извършител, но със сигурност посещението на такава програма би довело до трайна промяна в поведението му и в голяма степен би спряло насилието у дома.

Каква е дефиницията за домашно насилие – само физическо ли е то? Има ли случаи, в които може да се прости и подмине?

– Физическото насилие е видимо и затова много от жените го разпознават по-лесно и са склонни да търсят помощ. Както вече споменах, то е и лесно доказуемо. Много по-страшно обаче е психическото и сексуалното насилие, дълбоко скрито във връзката и понякога трудно разпознаваемо дори от самите жертви. Особено жестоко е насилието по време на бременност на жената. Минават години, докато някоя от тях се престраши да сподели за случващото се.

Аз лично не бих могла да простя каквато и да е от формите на насилието, но това е въпрос на индивидуалния праг на толеранс към насилието като цяло на всеки един от нас.

Какво причинява домашното насилие върху психиката на жертвите и децата в семейството? Какво могат да направят, за да се предпазят?

– Домашното насилие причинява много и трайни вреди върху психиката на всяка една жертва. То води след себе си много личностни промени, жертвите губят своята идентичност и се научават да живеят според изискванията и предпочитанията на насилника, което тотално ги обезличава.

Процесът на възстановяване след дългогодишен тормоз в дома е много бавен, понякога дори невъзможен. За да се случи обаче този процес, жертвата трябва да потърси помощ навреме и задължително насилието да бъде спряно. Само тогава можем да очакваме и възстановяването да е успешно. Колкото по-дълго във времето е било насилието, претърпяно от жертвата, толкова по-дълъг е и процесът на индивидуално възстановяване.

За никого не е тайна, че децата трупат опита си у дома. Ако в този дом е имало насилие, то вероятността те самите като възрастни да повторят този цикъл е огромна – над 70%. В повечето от случаите момченцата се превръщат в извършители, отъждествявайки се с по–силния, а момиченцата се превръщат в жертви, отъждествявайки се с майка си.

Как се разпознава насилникът?

– Той има много лица, може да бъде от всички социални прослойки и със сигурност няма формула, по която да се разпознае на първа среща. Обикновено в началото се крие зад едно добре балансирано и галантно поведение, което е като примамка за жертвите му. Насилието започва да се проявява на по късен етап от връзката, когато е много по-трудно жертвата да реагира адекватно. Обикновено то следва определен цикъл, след всеки акт на насилие следва акт на сдобряване, т.нар. „меден месец“ и това много обърква жертвата и й пречи да взема адекватни решения. Когато има и деца, нещата стават още по-сложни.

При всички случаи обаче насилието не трябва да се премълчава и да се търпи. За него трябва да се говори открито, като за това в голяма степен помагат както различни кампании, така и медиите, които поставят темата. За него трябва да се търси квалифицирана помощ, което е и първата крачка към овластяването на жертвата, а от там и към прекратяване на насилието.

Обикновено си затваряме очите за жертвите на домашно насилие и за това почти не се говори. Как можем да помогнем на жена, която видимо е обект на домашно насилие?

– Няма как да накараме насила някого да потърси помощ. В случаите на домашно насилие това може да направи само пострадалото лице, и то доброволно. Изключвам някои изолирани случаи, където това може да направят Дирекциите социално подпомагане или настойници и попечители на лицето. Но никога не трябва да забравяме, че между нежеланието да направиш нещо и страха да го направиш има голяма разлика.

От нашия опит мога да кажа, че водещ е винаги страхът от рецидив на насилието и дори от летален край за жертвата. А случаите на убийства при домашно насилие започнаха да стават много, да се превръщат в ежедневие.

Какво бихме могли да направим като съседи, колеги, близки на жертвата?

– Първосигнално винаги е по-лесно да заклеймим жертвата и да кажем „тя сама си е виновна“, „защо търпи“ , „защо не прави нищо“, „тя го предизвиква да я бие“ и куп подобни рационализации. Най-често хората реагират по този начин. Малцина се замислят надълбоко за проблема и вникват в това какви са същинските последици от системното насилие, как се отразяват на жената, децата и всички нас.

Така че на първо място – да не осъждаме поведението на жертвата, а да я подкрепим, като й дадем да разбере, че сме готови да помогнем и да й подадем ръка, ако тя е решила да прекрати насилието. Разбира се, можем да й дадем информация за това къде може да потърси помощ. Също така трябва да й дадем време, за да вземе решението. Не трябва да я притискаме или обвиняваме, ако тя все още не е готова да го направи и се откаже внезапно.

Ако чуваме, че се случва насилие в дома на нашите съседи или някой има нужда от помощ, разбира се, задължително да позвъним на тел.112 – понякога това дори може да спаси живота на жертвата. В никакъв случай не бива да се саморазправяме с извършителя на насилието.

Колко често жертвите се връщат при насилника или пък го напускат?

– Доста често жертвите се връщат при извършителите на насилието или се свързват с други насилници по ред причини. Основната е, че жената не се е научила да живее като „не жертва“ на насилие и тя подсъзнателно търси такъв тип връзка. Затова е важно да има рехабилитационни програми за тези жертви. Паралелно, учейки извършителя да не упражнява насилие, трябва да учим и жертвата как да излезе от тази роля. Процесът трябва да е двустранен, защото в противен случай вероятността тя да се върне в тази връзка и насилието да продължи е голям. Така не помагаме на никого.

Кои са случаите във вашия опит, които най-много са ви потресли или развълнували?

– Има много примери, но най-силно докосват сърцето ми случаите, в които има и деца, пострадали от насилието в дома. Тежко е да чуеш от майката, че бащата запушва устата на детето с възглавница, за да не плаче, защото вдига шум и му пречи. Още по трудно е да повярваш, че някой може да пребие до смърт партньорката си, да й счупи няколко ребра, след това да й прибере телефона и да я заключи в жилището за дни, оставяйки я на границата между живота и смъртта, без да може да потърси помощ.

Много е трудно да се определи кой случай е най-вълнуващ. Те всичките са лични истории на пострадали хора, понякога много драматични. Има обаче и истории с щастлив край. Това ни крепи и ни кара да гледаме напред. Понякога само една молба до съда е достатъчна, за да спре насилието. В повечето случа обаче пътят е дълъг. Не бива да забравяме, че колкото и кратко да е продължило насилието, то е оставило своя отпечатък в психиката на жертвата, а процесът на възстановяване винаги е дълъг. Това важи с особена сила за децата, свидетели или жертви на домашно насилие.

 

Източник: dnevnik.bg

FacebookTwitterGoogle+TumblrPinterestSvejo

1,848 преглеждания

Comments are closed.