На планина с деца – откъс от една истински полезна книга

FacebookTwitterGoogle+TumblrPinterestSvejo
na-planina-s-deca-vladimir-sotirow

авторът Владимир Сотиров

На планина с деца  

Много добре си спомням деня, в който първият ми внук стана истински турист.

Тогава той прие планината като жизнена среда – интересна, дружелюбна, но и героична, а не досадна, враждебна и направо противна. През януари 2005 г. Антон беше точно на година и половина. Случихме на чудесен слънчев ден с прясно навалял дебел сняг. Бяхме се качили с лифта до „Бай Кръстьо“ и слизахме към Драгалевския манастир, където бяхме оставили колата. Облеченият в скиорска грейка Антон тупаше по снега, хванат за ръчичка, когато изведнъж взе да хленчи и да иска да го нося. Усетих, че желанието му не е предизвикано от умора, а от принципа да му е по-лесно. Когато видях, че увещанията от типа „Хайде още малко!“ не действат, се спрях и съвсем сериозно му казах: „Огледай се наоколо! Няма никого. Зима е и ако не вървим, можем да умрем. Затова трябва да ходиш сам, както и мен никой не ме носи!“.

Чак по-късно усетих комизма на моето слово: какво разбира дете на година и половина от смъртта? Не разбира, но в онзи момент очевидно усети сериозността на положението. Внушение и нищо друго. Гледаше ме, надигнало глава един метър под мен. Естествено, още не говореше, но белотата на снега, студът, самотата сред гората и моят тон явно му подействаха. Заклати се по пътеката в снега и повече не проплака. Е, няколко пъти го взех на гръб за по двайсетина метра, колкото да си почине, но когато наистина имаше нужда, а не се глезеше.

na-planina-s-deca-pic3

Денят ни не свърши на Драгалевския манастир, а в Панчарево. Понеже беше още рано по обяд, пристигнахме на вилата. „Вила“ е твърде условно название за лятната къща, състояща се от една голяма и една миниатюрна стаичка, без кухня, с тоалетна на двора, външна чешма (естествено, спряна) и без отопление. Сгряхме се на двата едва светещи реотана на допотопната електрическа печка „Лъч“. Единствената храна бяха изоставените в хладилника от последните дни на есента кофичка кисело мляко и парче изсъхнал хляб. Това за обяд! Кой е очаквал, че ще влезем в зазимената къща преди пролетта? Детето хапна леденото мляко със сухоежбината и моментално заспа, както беше в грейката, завито с одеяло и още някакъв мой пуловер. Допускам, че снежната пустош, бедняшкият „обяд“ и минусовите температури в „спалнята“ са подействали в комбинация, защото на този ден нещо у него се пречупи и даде резултати за всичките години нататък.

Ходенето с деца на планина се свежда до усвояването на една философия, която по-рано съм срещал, формулирана върху табели из някои хижи: „ТУКА Е ТАКА!“.

na-planina-s-dec-pic6

Да, не е като у дома, макар че за много деца и у дома не е, както им се ще. Възпитанието обхваща поведението на децата навсякъде, но в планината условията са по-сурови, затова и резултатите са по-осезаеми. У дома например децата няма да ги вали дъжд. Ако ги завали на улицата, ще ги скрием в някой вход. В планината обаче от дъжда няма спасение и те бързо разбират, че плачът и дърпането не дават резултат, а колкото по-бързо се бяга от мокрото, толкова по-добре. Същото е с всички други несгоди.

Студено? Ами, като стоим на едно място, по-топло ли е? Топлото е в палатката.

Глад? Ами, на пътеката храна няма. Храната е в палатката.

Умора? Малка почивка може, ама няма да стоим цяла нощ в гората, нали?

na-planina-s-deca-pic4

Всички трудности в планината, взети в комплект, изграждат у децата чувство за отговорност и солидарност, да не говоря за издръжливост и дисциплина. Колкото и малко да е детето, то разбира, че на фона на общите трудности няма място за неговите лични капризи. За всички е еднакво! Това ги мобилизира. На всички им е студено, всички са мокри, всички са гладни, това е ясно и за най-малките.

Всяко начало си има предистория. А тази предистория е още в първите дни след раждането на детето. Говори се как някаква майка се посъветвала с някой от древните философи, да речем, че е Сократ, кога да започне с възпитанието на сина си. „На колко е синът ти?“ – запитал Сократ. „На една седмица“ – отговорила жената. „Късно е!“ – отсякъл той.

Колкото и да е разкрасена тази история, по същество тя е вярна. Не съм нито Песталоци, нито д-р Спок, за да давам съвети как се гледат пеленачета. Все пак от собствен опит (петкратен, като включа и дъщеря ми) знам, че заедно с всички природни защити, с които го е надарила природата – естествен имунитет, инстинкти и пр., но – вороденото притежава удивителното умение да налага волята си. Използва единственото средство, с което разполага: плач, преминаващ в неистов рев. Това средство му е напълно достатъчно за постигане на целите, ако възрастните се поддадат. Нямам предвид жизнените необходимости като кърмене, водичка, подмиване, подсушаване, за да не се подсече и т.н. Нямам предвид и задължителното общуване с детето под формата на говорене, усмихване и дори само присъствие. Става дума за всичко онова, което повечето умилени дядовци и баби оправдават с думите: „Ами детенце е!“, при все че то всъщност си е чист каприз: носене на ръце, дундуркане, приспиване, бибка в устата и пр. С не по-малко умиление, но и с голяма доза хумор бих го нарекъл „детски тероризъм“, а „благородния“ отговор на дядовците и бабите – стокхолмски синдром. От нашето първоначално възпитание зависи дали детето на една годинка ще проходи, или ще си седи в количката.

Дали на две ще върви само по горските пътеки, или ще го носим на ръце. Дали на три ще се качва по върховете, или ще иска на конче. Дали на седем изобщо ще бъде в планината, или ще седи по цял ден пред компютъра и смартфона. Като математик съм формулирал две аксиоми на възпитанието в планината.

Първата гласи: „Това, което става, трябва да стане!“.

А втората е: „Това, което трябва да стане, ще стане!“.

Към първата децата са особено чувствителни, защото ги обиждат всякакви решения на възрастните, които те усещат като немотивирани, или по-точно като мотивирани от принципа „Ти си малък и ще мълчиш!“. Дори едногодишното дете вече има чувство за необходимите действия, които не са продиктувани от хрумването на възрастния само защото той е „по-голям“. Според тази аксиома трябва да изгазим снега, макар и с мокри крака, защото иначе ще замръзнем. Трябва да побързаме, защото ще замръкнем. Трябва да изядем мухлясалия хляб, защото е полезен. (Разказвал съм на внуците си притчата за откриването на пеницилина, когато плесенясалият хляб спасил живота на войниците заради антибактериалното си действие.) А истината е, че друг хляб просто нямаме…

Втората аксиома изразява неизбежността на ставащото. Необходимото ще стане, независимо от съпротивата. Затова децата бързо разбират, че протестите са излишни. Щом трябва да вървим, значи ще вървим. Точка! Затова по-добре е да не губим време. Детският усет за справедливост и тук работи чудесно: необходимостта, поднесена не като прищявка на възрастните, а едва ли не като природен закон, е най-силният мотив за действие. Големите решават, че нещо трябва да се направи – да се изкачи баир, да се върви пет часа в жегата, да се прегази сняг до кръста. Малките виждат, че големите го правят, следователно ще го правят и те. Големите са осъзнали като средство за оцеляване лозунга, който великият комбинатор Остап Бендер беше прочел в знаменития роман „Дванадесетте стола“: „Спасението на давещите се е дело на самите давещи се“. Малките пък го възприемат интуитивно. Изобщо, трябва да имаме повече доверие в техния житейски усет, макар да не могат да го изразят словесно.

Децата си дават сметка кога се налага да преодолеят трудности, и ги преодоляват. И обратно, когато доловят, че могат да шантажират нас, възрастните, го правят с плач, с умилкване или с каквото друго ще мине. В планината разликата в двете поведения се вижда съвсем ясно. Дете, което писва още в началото на пътеката и иска да се връща, не е уморено, а просто го мързи (и най-вероятно от предишен опит знае, че действията му ще доведат до желания от него резултат). А дете, което наистина е изтощено от умора, не пищи, то просто сяда на пътеката и заспива. Защо пък и ние да не подремнем тогава? Изпадал съм в двете ситуации и с четирите деца. В първата съм бил непреклонен: глезотиите не минават! Във втората съм правил компромиси: че и аз съм човек, де! Има и една нулева аксиома за възпитанието, но тя е толкова очевидна, че изобщо не я броя. Децата трябва да бъдат обичани! И все пак, и все пак… Случва ли се децата да усещат, че в нашата реакция на техните постъпки има примес на озлобление? Ако не се случва, значи сме безгрешни и нека такива останем занапред!

na-planina-s-deca-pic1

Последна порция съвети

• Ако по картата разстоянието е три часа път, предвидете пет. Ако с тази сметка се оказва, че ще пристигнете към 15:30, закръглете на 16:00. Но ако получите 20:00, замислете се върху маршрута!

• Най-добре е планинарската индианска нишка да приема следния обичаен ред: най-отпред – най-малкият, най-отзад – най-старият. Защото скоростта на влака, както знаем, се определя от най-бавния вагон, в случая първия.

• В планината всички сме равни! Мен никой не ме носи и аз не нося никого!

• Когато сте на хижа в планината или на вила, редувайте разходките: две къси (сутрин и след обяд) с една дълга (целодневна).

Можете да поръчате книгата онлайн от ТУК.

Na-planina-s-deca-3D-print

FacebookTwitterGoogle+TumblrPinterestSvejo

674 преглеждания

Comments are closed.