На лъжата краката са къси

FacebookTwitterGoogle+TumblrPinterestSvejo

българска народна приказка

narodni-prikazki

Един старец на име Делю имал трима синове. Те били яки мъже, хубавичко си похапвали, но работа не пипали никаква. Излежавали се под дебелите сенки и очите им били все в самуните. Всяка сутрин, като тръгвал на нивата, дядо Делю им оставял по един самун и казвал:

— Яжте, момчета, додето съм жив!

Но когато старецът хвърлил топа, тримата братя объркали конците.

— Ами сега накъде? — рекъл най-големият.

— Хайде пък да идем на нивата! — казал най-малкият.

— Коя нива? — попитал средният.

— А че оная, дето я работеше баща ни.

— Какво ще правим там?

— Ще яизорем, ще посеем жито и ще чакаме да узрее.

— Сетне? — нетърпеливо го пресякъл най-големият.

— Ще пожънем нивата, ще вържем житото на снопи, ще го овър-шеем, ще откараме зърното на воденица, ще го смелим на брашно, а от брашното ще умесиме ей такива големи самуни.

— Ех, кутре недорасло — поклатил глава най-големият, — додето стигнем до самуните, ще изпукаме от глад.

— Ами как ще си изкарваме прехраната? — попитал най-малкият.

— С хитрина, момчето ми. Ние сме три умни глави, а светът е пълен с глупци. Тогова ще излъжем, оногова ще метнем, додето напълним коремите.

— А на другия ден?

— На другия ден ще намерим други глупци.

Напуснали дядовите Делюви синове бащината си къща, зарязали хлебородната нива и потеглили на път. Цял ден вървели и замръкнали в едно село. Почукали на първата вратня. Излязъл стопанинът.

— Какво търсите? — попитал той.

— Ние сме хора пътници. Приемаш ли ни да пренощуваме в твоя дом? — рекъл най-големият.

— Влезте! — поканил ги стопанинът. — Моят дом е тесничък, но за вас ще намеря място, само че вечеря нямаме и не зная с какво да ви нагостя.

— Ние не сме от ония, дето много придирят — обадил се средният, брат, — по едно печено яйце ни стига.

Домакинята изпекла на бърза ръка три яйца и търколила пред гостите една погача. Братята обелили яйцата, налапали ги на един залък, облизали се и захванали да се озъртат.

— Какво има? — попитал ги домакинът.

— Много ти са дребни яйцата! — рекъл най-големият.

— Дребни са, защото ги снасят кокошки, а не биволи. А вашите?

— Нашите са като дини. Петима души не могат да изядат едно яйце — излъгал средният.

— А кокошките колчави са? — слисала се домакинята.

— Те са като крави.

— Свят широк — кокошки всякакви! — поклатил глава домакинът, като разбрал с какви хора има работа, и подканил жена си да постели на гостите, защото са уморени от път.

— Че сме уморени, уморени сме — казал вторият брат, — но как ще заспим гладни? Да бяхте ни изпекли по една наденица.

— Ех, да имаше наденици, и ние щяхме да похапнем! — въздъхнала домакинята и се заловила да постила чергата.

— Чудно нещо, у нас селяните заплитат плетищата си с наденици наместо с пръти — пак излъгал средният.

— Аз като станах отзарана — донадил най-малкият — и погледнах през прозореца, видях, едно куче яде и ръмжи — половината плет на градината беше излапало през нощта. Ако щеш, вярвай!

— Как да не вярвам — усмихнал се под мустак домакинът, — хайде сега лека ви нощ!

На заранта братята се дигнали рано и се измъкнали, без да се простят с домакина.

— Тука няма хляб за нас! — рекли те и ударили по нивите. Вървели, що вървели, наближили до един орач, който орял нивата си с два вола.

— Искате ли да му откраднем единия вол? — рекъл най-големият.

— Как? — попитал най-малкият.

— Много лесно. Аз ще се потуля в оная ливада и ще почна да викам: „Чудооо! Чудооо!“ Орачът, като ме чуе, ще остави воловете си и ще дойде при мене да разбере какво е чудото, а в туй време вие вземете по-хубавия му вол и го отмъкнете в оня дълбок дол!

Подир малко гласът на най-големия брат се понесъл над ливадата:

— Чудооо! Чудооо!

Орачът спрял ралото, оставил воловете си и закрачил към ливадата.

— А бе, брате — попитал смаяният човек, — какво си се развикал и на що се чудиш?

— На тебе! — отвърнал най-големият брат.

— Че кое ми е чудното?

— Дето ореш само с един вол!

— Как тъй с един? Аз си ора с два вола!

— Не са два, ами един. Откак съм захванал да викам, ти ореш само с един вол. Иди да видиш, ако не вярваш!

Додето най-големият брат и орачът се разправяли, другите двама отмъкнали единия вол.

Тръгнал орачът към нивата си, а най-големият брат се смъкнал в дълбокия дол. На едно потулено място лъжците заклали вола и го одрали. Най-големият поръчал на най-малкия:

— Ти ще изпечеш вола, а ние с батя ти ще идем да намерим хляб и вино. Като се върнем, ще си направим богато угощение.

И двамата се упътили към близкия град. Средният се отбил в една хлебарница, където вадели хляб за войниците.

— Аз съм — рекъл — новият доставчик на войниците. Старият доставчик ме проводи да прибера хлябовете.

— Вземай ги! — отвърнал хлебарят. — Онзи чувал, пълният, е за войниците. Дигай го, защото ми пречи.

Лъжецът грабясал чувала и го отнесъл към дола. В туй време най-големият купил на пазара една стомна, която събирала десет оки, напълнил я до половината с вода и се вмъкнал в първата механа.

— Имаш ли хубаво винце? — попитал той механджията.

— Виното ми е незнайно — отвърнал оня.

— Налей ми, като е тъй, пет оки. Механджията отмерил пет оки и рекъл:

— Плащай!

— Сега не мога — заусуквал се най-големият брат, — но на връщане ще ти платя. Аз съм търговец. Нямаш ли ми доверие?

— Никакво доверие! — извикал механджията. — Щом нямаш пари, връщай виното!

— Да ти го върна — съгласил се лъжецът. И отлял половината от разводненото вино.

Сетне отишъл в други механи. Повторил същата история. Наливал и отливал, додето водата в стомната се превърнала на искрящо вино, и се върнал при братята си. Цяла неделя дядовите Делюви синове прекарали в дола, додето най-сетне изяли вола.

— Сега пък ми се прияде кокошчица! — прозял се най-големият и пак се обърнал към най-малкия: — Ти — рекъл — наклади огъня, батю ти ще иде за вино, а пък аз ще намина към пазара за кокошчици.

Най-малкият се заловил да събира сухи дърва, а двамата по-големи се упътили пак за града. Средният се отбил в една механа със стомната, а най-големият отишъл на пазара. Озърнал се и видял един селянин, който носел пет кокошки, вързани за краката.

— Тези кокошки са тъкмо за дядо владика! — рекъл най-големият. — Тръгвай подире ми!

— Къде? — попитал селянинът.

— В митрополията. Там дядо владика ще ти ги плати.

— Ти какъв си му на владиката? — попитал продавачът.

— Прислужник — отвърнал лъжецът.

Стигнали до митрополията. Пред вратата лъжецът рекъл на селянина:

— Почакай малко, додето кажа на — дядо владика, че си донесъл кокошките.

И влязъл вътре. Почукал на владишката врата.

— Какво има? — показала се една брадата глава.

— Дядо владико, довел съм ти един голям грешник да се изповяда. Може ли да влезе?

— Може! — отвърнал владиката.

Лъжецът изскочил навън и бутнал селянина:

— Влизай вътре — рекъл, — владиката да ти брои парите, а кокошките дай на мене, да ги заколя, защото на обед ще ни дойдат гости деветима попове.

Селянинът подал кокошките и тихо пристъпил към владишката стая. Почукал и влязъл.

Владиката го измерил строго с очи и попитал:

— Колко са?

— Пет — отвърнал селянинът.

— Само пет ли? Малко ми се виждат.

— Малко, дядо владико, но са големи и струват скъпичко.

— Не е хубаво да правиш големи грехове — почнал да нарежда владиката, но селянинът го пресякъл:

— За какви грехове ми опяваш, аз ти приказвам за кокошките.

Додето двамата се разберат — оня с кокошките офейкал. В дълбокия дол лесугерите изяли кокошките, изпили виното, но им се видяло малко, затуй най-малкият въздъхнал:

— Ех, да можем тази вечер да се вмъкнем в някоя изба, където има пълни бъчви!

— Защо да не можем — отвърнал най-големият. — Щом свечери, ще идем в най-голямата винарница. Ще кажем, че сме търговци на вино. Додето ние с батя ти залъгваме стопанина, ти ще се вмъкнеш в някоя празна каца и ще останеш там. Настане ли нощта, стопанинът ще иде да спи, а ти ще ни отключиш вратата отвътре и ние ще се намърдаме. Цяла нощ ще смучим!

Както го скроили — тъй направили. През нощта, когато всичко живо заспало, нац-малкият, дето бил скрит в кацата, отключил вратата на винарницата и по-големите се вмъкнали. Всеки надигнал по един медник. Пили, пили, додето се натряскали. Като се нагласили хубаво, най-малкият изломотил: — Хайде сега пък да си попеем!

И почнали да реват, колкото им глас държи.

Но винаринът чул тупурдията, повикал съседите на помощ и заловил умните глави.

На другия ден тримата безделници били отведени с вързани ръце, където им е мястото.

край
FacebookTwitterGoogle+TumblrPinterestSvejo

2,816 преглеждания

Comments are closed.