Лошо ли е, че искам само едно дете

FacebookTwitterGoogle+TumblrPinterestSvejo

rp_mama-i-bebe-small.jpg

Мъжете в моето семейство не бяха твърде самоотвержени в отглеждането на децата и наред с това винаги ми се е струвало, че дават полагат малко усилия, а очакват толкова много от жените.

Когато дойде време аз самата да мисля за семейство и деца, въпросът колко деца ще имам не стоеше на дневен ред. По-важно за мен беше, ако съм родител да дам качествена грижа. С пълна сила това важеше и за мъжа до мен.

Мога да кажа, че животът ми вървеше по съвсем тривиален начин. Още в гимназията се влюбих в едно момче, а след като завършихме заживяхме заедно. Бях на 21 когато се оженихме. Три години по-късно станахме родители, но аз вече бях убедена, че искам да имам само едно дете.

Всичко вървеше перфектно. Обичах дъщеря ни повече, отколкото някога съм си представяла, че е възможно. И така, полека-лека и аз, също като повечето жени влязох в матрицата на познатите клишета. Съпругът ми обаче всеки ден опровергаваше представите ми за съпруг и глава на семейството, с които бях израснала. Сменяше памперси, готвеше, зареждаше пералнята. Той определено беше изключителен баща. Бяхме супер щастливи и сякаш нищо друго не ни беше нужно.

Но има едно неписано правило, че не можете да затворите вратата след първото дете и така да приключите с майчинството. Първо, защото много скоро след раждането на първото бебе, роднини и приятели започват непрекъснато да ви говорят за второ. Към тяхната компания често се присъединяват дори напълно непознати хора.

Точно една такава непозната възрастна дама се обърна към мен, когато дъщеря ми беше само на половин годинка с въпроса:

-         Кога ще зарадвате малката принцеса с едно малко братче или сестриче?

Въпросът й ми прозвуча като въпрос на банков служител, който търси клиентите си в голям хипермаркет за скъпи електроуреди. Все едно ме питаше: „Планирате ли лизингов договор за покупка на бяла техника?“

В първия коментар дойде от по-стара дама продажба Коледа блинг в магазин, когато дъщеря ми беше на само шест месеца.

Дори не ми минаваше през ума мисъл отново да съм бременна, при това толкова скоро след първото раждане. Вече имах моето момиченце и се наслаждавах на съвършенството й с пълното съзнание, че със съпруга ми сме създали истинско произведение на изкуството!

-         Вече имаме дете и дори не сме се замисляли за второ. Предполагам, че може да остане и единствено дете в семейството ни! – отговорих аз.

-         Не, не можете да й го причините! – контрира ме възрастната жена.

Погледпах я смразяващо и се опитах да продължа пазаруването си. Подобен разговор най-малкото не беше подходящ за мястото, на което се намирахме, а и като цяло изглеждаше доста нелепо.

Разменените реплики обаче си намериха път сред мислите ми и незнайно как намериха постоянното си място сред тях, а аз започнах да се съмнявам в щастието си.

Започнах да се замислям върху това редно ли е да искам да имам само едно дете? Фактът, че ще израсне сама ще се отрази ли негативно върху формирането на личностните й качества? Егоист ли ще бъде?

Всички тези въпроси ме затискаха постоянно и аз започнах все по-често да си мисля, че семейството ни може би наистина не е пълно, че ни трябва още едно бебе, за да сме още по-щастливи и по-цялостни.

Не стига това, а и въпросите, кога планираме второ бебе все по-често биваха задавани от близки и приятели. Колкото повече порастваше дъщеричката ни, толкова по-често ни задаваха въпроси за второ дете – кога го планираме, не се ли притесняваме, че ще остане сама, че ако родя по-късно, разликата им ще е много голяма и т.н. Тези разговори с близки, а и със случайни хора се превърнаха в ежедневие за нас. Съпругът ми поемаше грижата да им отговаря в повечето случаи, като поясняваше, че това е личен избор и че винаги бихме могли да имаме още едно дете, стига да решим.

Гледах да се срещаме с хора, който като нас имат едно дете, горе-долу на възрастта на нашето и си прекарвахме чудесно. Наблюдавах дъщеря ми как се забавлява с децата на другите и се радвах за нея. Но с порастването на децата, повечето от семействата решаваха да имат следващо дете, а аз все така не можех да си представя отново да съм бременна. Тази мисъл буквално ме ужасяваше. Първата ми бременност беше тежка, изтощителна и ако тогава някак я преживях, сега не можех да си представя, че ще успея, при това с едно малко дете на ръце. Знаех, че това не е по силите ми и че със сигурност не съм подготвена да последвам примера на приятелките ми. Идеята за девет месеца гадене, повръщане, кървене от носа (с първото бебе имах и тази екстра), подуване на глезените, високо кръвно и т.н. не ме вдъхновяваше по никакъв начин, нито изпълваха сърцето ми с нежен копнеж за бебе.

Дъщеря ми вече е на пет, а аз отговарям все по един и същи начин на познатите ни: „Може би след година, ще видим!“

Това, че засега не искам да имам второ дете прави ли ме лоша и себелюбива майка? Греша ли и къде?

Имам приятелки, които вече са бременни за трети път. ТРЕТИ! Обхваща ме истински страх пред тях, пред силата, която показват и с която се справят с всичко, което им се изпречи на пътя. За мен дори пазаруването с две деца е задача с повишена трудност, а какво остава с три!
Не, това не е за мен! Определено!

Разумът ми определено крещи – НЕ! Но, от време на време сърцето шепти – ЗАЩО НЕ?

В края на краищата толкова много хора имат по две и три деца, може би не е толкова ужасно, колкото изглежда. Защото, ако беше, защо ще изберат доброволно да имат повече деца?

Няма да ви лъжа за това, че свикнах да имам време за себе си, докато тя е на предучилищна и се наслаждавам на тези мигове. И мразя дните, в които съм уморена и изтощена емоционално, така че в гласа ми да се промъкват нотки на раздразнение, което да повлияе взаимоотношенията ми с нея.

Независимо колко деца има една майка – едно, три или десет, имаме напрегнати дни, в които всичко изглежда трудно, понякога дори невъзможно. Тогава идва ред на родителската неадекватност, виковете, сълзите и на повърхността отново изплуват въпросите: „Бих ли се справила с второ бебе точно сега? Как другите успяват? Как ще деля обичта си по равно за двете си деца?“

Когато погледна дъщеря ми, си мисля: „Това е моето дете! Това е нашето дете! Съвършена е, и сме толкова щастливи! Това не я прави „само“ дете!“

Съмнявам се, че повечето родители открито ще признаят, че съжаляват, че имат второ или трето дете, но съм сигурна, че решението да имам едно дете не е никак лесно.

FacebookTwitterGoogle+TumblrPinterestSvejo

2,809 преглеждания

Коментирай

Трябва да сте влезли в профила си, за да коментирате.