Кратка история от детската градина (споделена история)

FacebookTwitterGoogle+TumblrPinterestSvejo

maika-i-sin

Излизам от офиса и политам като луда към детската градина. Така е всеки ден. Не мога да обясня защо го правя. Знам, и непрекъснато си повтарям: „Той е на топло, нахранен е, не е сам, вероятно се забавлява с приятелчетата си и всичко е наред.“ И въпреки това, бързам натам всеки път, сякаш ще го спасявам от някакво непредвидимо зло. Понякога се опитвам да анализирам поведението си и отдавам отношението си към детските градини на това, че по някакви причини от малка не ги понасям.

Пристигам там, обикновено запъхтяна и нервнича до безобразност, ако случайно не мога веднага да стигна до изхода на занималнята или той реши да си доиграе играта. След това бързам да му помогна да се облече и обуе и да поемем навън, сякаш наистина бягаме от някаква невидима заплаха.

Този следобед историята се повтаря, но само в частта, засягаща моя сценарий. Намирам го да играе улисан с някаква нова игра и аз изумена го наблюдавам, фиксирана върху наведеното над масичката крехко телце. Опитвам се телепатически да му внуша, че трябва да погледне към вратата, за да му помахам и той да хукне радостен към мен. Но телепатията ми не е достатъчно силна точно днес. Той продължава да седи като закован и да си играе. Навън вече е тъмно, аз започвам да се изнервям допълнително, ще „заседнем“ в най-голямото задръстване, а той не реагира въобще. За моя радост се появява учителката. Широко усмихната и любезна. Започва да ми обяснява колко е послушен,  изпълнителен, възпитан и всичко най-прекрасно, което няма как да не закачи глуповата усмивка на лицето ми. Справял се чудесно! И двете пърхаме от възторг и щедро си правим комплименти – тя на мен за доброто дете, аз на нея за прекрасната възможност той да е част от тях. Той е все още нов, от два месеца е в тази детска градина. Записахме го с „триста зора“ в нея, след много чакане и благодарение на местоработата на баща му – той го води сутрин, а аз прекосявам половината град, за да го взимам следобед.

Най-накрая синът ми ме вижда, зарязва играта и се втурва към мен с разперени ръчички за прегръдка. Ето това е моето момченце! Това е любимият ми момент. Толкова много го обичам, а и похвалите на госпожата ме подгряват с няколко градуса отгоре.

Тръгваме по замръкналата улица и си бъбрим за обичайните неща: какво са обядвали, на какво са играли, кой от групата пак не е спал, ще му купя ли „потокалче“ (портокалче), ме пита той, и там някъде между всички тези ежедневни въпроси и отговори, моят прекрасник небрежно вмята: „Мамо, тя го`жата (госпожата) се `михва (усмихва), ама, ама… на нас шамо (само) кищи (крещи)? Ного (много) е майжна (мазна!)“!

Зяпвам слисана и спирам рязко. В главата ми засвистява електрически поток от несвързани мисли. Думите „мазна“ и „крещи“ стоят замръзнали между нас. Как така „МАЗНА“? Откъде-накъде „МАЗНА“? Той е едва на три! А, може би, е вече на цели три! У дома не коментираме учителките му, не и пред него. Поглеждам го и разбирам, че едва ли ще ми каже повече, но и безпогрешно разбирам, че има отлична представа за смисъла, който възрастните влагаме в употребата на тази думичка, когато е извън кухнята. Осъзнавам и това, че ми казва истината. И в нея се съдържат всички отговори на незададените ми въпроси. Става ми тъжно, чувствам се излъгана. Излъгана за това, че жената преди малко каза толкова хубави думи за детето ми, но ме наляга съмнение, дали те са истински и искрени!? Той също се умълчава виновно и така се прибираме у дома, смълчани и двамата сякаш изпитващи вина за нещо извън нас, за нещо, за което нямаме пряка вина.

*Бележка на автора: Тази история е истинска, но от далечната 1995 година. 

текст: Ани Тодорова
Първите седем

 

FacebookTwitterGoogle+TumblrPinterestSvejo

17,543 преглеждания

Comments are closed.