Кратка история от детската градина (споделена история)

FacebookTwitterGoogle+TumblrPinterestSvejo

maika-i-sin

Излизам от офиса и политам като луда към детската градина. Така е всеки ден. Не мога да обясня защо го правя. Знам, и непрекъснато си повтарям: „Той е на топло, нахранен е, не е сам, вероятно се забавлява с приятелчетата си и всичко е наред.“ И въпреки това, бързам натам всеки път, сякаш ще го спасявам от някакво непредвидимо зло. Понякога се опитвам да анализирам поведението си и отдавам отношението си към детските градини на това, че по някакви причини от малка не ги понасям.

Пристигам там, обикновено запъхтяна и нервнича до безобразност, ако случайно не мога веднага да стигна до изхода на занималнята или той реши да си доиграе играта. След това бързам да му помогна да се облече и обуе и да поемем навън, сякаш наистина бягаме от някаква невидима заплаха.

Този следобед историята се повтаря, но само в частта, засягаща моя сценарий. Намирам го да играе улисан с някаква нова игра и аз изумена го наблюдавам, фиксирана върху наведеното над масичката крехко телце. Опитвам се телепатически да му внуша, че трябва да погледне към вратата, за да му помахам и той да хукне радостен към мен. Но телепатията ми не е достатъчно силна точно днес. Той продължава да седи като закован и да си играе. Навън вече е тъмно, аз започвам да се изнервям допълнително, ще „заседнем“ в най-голямото задръстване, а той не реагира въобще. За моя радост се появява учителката. Широко усмихната и любезна. Започва да ми обяснява колко е послушен,  изпълнителен, възпитан и всичко най-прекрасно, което няма как да не закачи глуповата усмивка на лицето ми. Справял се чудесно! И двете пърхаме от възторг и щедро си правим комплименти – тя на мен за доброто дете, аз на нея за прекрасната възможност той да е част от тях. Той е все още нов, от два месеца е в тази детска градина. Записахме го с „триста зора“ в нея, след много чакане и благодарение на местоработата на баща му – той го води сутрин, а аз прекосявам половината град, за да го взимам следобед.

Най-накрая синът ми ме вижда, зарязва играта и се втурва към мен с разперени ръчички за прегръдка. Ето това е моето момченце! Това е любимият ми момент. Толкова много го обичам, а и похвалите на госпожата ме подгряват с няколко градуса отгоре.

Тръгваме по замръкналата улица и си бъбрим за обичайните неща: какво са обядвали, на какво са играли, кой от групата пак не е спал, ще му купя ли „потокалче“ (портокалче), ме пита той, и там някъде между всички тези ежедневни въпроси и отговори, моят прекрасник небрежно вмята: „Мамо, ти не вя`вай (вярвяй) на го`пожата (госпожата)! Тя на мамите и татковците се `михва (усмихва), `ного (много) е „мазна“, ама на децата шамо (само) вика?“

Зяпвам слисана и спирам рязко. В главата ми засвистява електрически поток от несвързани мисли. Думите „мазна“ и „вика“ стоят замръзнали между нас. Как така „МАЗНА“? Откъде-накъде „МАЗНА“? Той е едва на две и половина! А, може би, е вече на цели две и половина! Поглеждам го и разбирам, че едва ли ще ми каже повече, но и безпогрешно разбирам, че има отлична представа за смисъла, който възрастните влагаме в употребата на тази думичка, когато е извън кухнята. Осъзнавам и това, че ми казва истината. И в нея се съдържат всички отговори на незададените ми въпроси.

*Бележка на автора: Тази история е истинска, но от далечната 1994 година и поразително прилича на някои от днешно време, затова ви я разказвам. 

текст: Ани Тодорова
Първите седем

 

FacebookTwitterGoogle+TumblrPinterestSvejo

11,691 преглеждания

Comments are closed.