Какво съм за децата си – родител,приятел или и двете?

FacebookTwitterGoogle+TumblrPinterestSvejo

maiki-sinove

В последно време е много модерно да се демонстрира наляво и надясно как сме най-добри приятели с децата си. Как ги разбираме, как споделяме своите проблеми с тях, как се съветваме с тях и как те ни доверят всичко за себе си. От друга страна се сблъскваме със стремежа да сме перфектни родители, които не пропускат родителска среща, знаят отговорите на всеки въпрос, имат време за спорт, културни занимания, кулинарстване и всичко каквото ви хрумне и което обрисува безупречния профил на съвременните модерни и идеални родители.

Можем ли да бъдем и двете неща?

Къде е тънката граница между родителството и приятелството?

И не е ли най-важно да сме родители на децата преди всичко? Те така или иначе в живота си ще срещнат купища приятели, други родители – не!

Вероятно няма да повярвате, ако ви кажа, че съм успяла да съм добра майка и най-добра приятелка на своите деца. И с право. Защото не съм. На моменти дори си мисля, че не съм нито достатъчно добър родител, а и приятелката никаква я няма.

Питате се защо?

Защото съм преди всичко обикновен човек, с всичките си недостатъци, колебания и фобии. В очите на децата  аз  най-често съм будилник, тенджера под налягане, шумна прахосмукачка, липсваща хартия в тоалетната, ненаписана домашна работа и от време на време недопечена от бързане пица в тавата. В собствените си очи съм старателната майка, която иска всичко да е като по конец, но и досадният надзирател, следотърсачът, подслушвачът, които търси доказателства, че винаги е прав. Несигурният в себе си ментор и тотално провален педагог, който с известна доза необяснима садистичност е готов винаги да каже: „Аз нали ти казах! Ама като не ме слушаш, на ти сега!“

За да се видя отстрани, се постарах да застана зад очите на моите две деца и видях точно това – кучето, което лае, но пък керванът си върви. Във вечните си лутания между това да съм перфектният родител, но и най-добрата приятелка на децата си, бях пропуснала онази фина работа с изграждането на авторитета (не детския, моя собствен). И с определянето на възможните граници, които взаимно да не преминаваме, за да не нарушаваме личната си неприкосновеност.  Децата ми ме възприемаха за неотменима даденост от живота си, знаеха, че могат да разчитат 24/7 на мен и демонстрираха добрите си чувства заради това, но някъде из дебрите на двойната си роля, изглежда преминах граници, заради което получих упреци, че навлизам в личното им пространство, че ги следя, че не им позволявам да дишат и да се развиват самостоятелно.

Понякога се случваше децата ми в прилив на необяснима детска нежност да ми признаят, че съм най-добрата им приятелка, а аз веднага забравях за съмненията и тревогите си. Техните откровения силно ме ласкаеха, а прегръдките им ме издигаха не до седмото, а до седемдесет и седмото небе от щастие. Но това, което пропуснах да им покажа е, че освен тях аз имам и други хора в живота си, които са важни за мен, и на които също държа. Аз не разговарях с тях за онова, което ми се случва извън взаимния ни периметър и завъртах всеки следващ ден от живота ни около единствения възможен за център – те двамата. Смятах за правилни тези взаимоотношения, защото си давах сметка, че децата са твърде крехки, за да понесат товара на нашите проблеми и че подобно споделяне би ги натоварило и потиснало. А, може би не трябваше да ги оставям да мислят, че са всичко в живота ми!?

Децата ми винаги са знаели, че във всеки момент могат да дойдат при мен и да споделят всичко, което ги вълнува и тревожи, и че заедно ще намерим верните решения. Но ми беше трудно да съм достатъчно строга, защото се опитвах да съм приятелка, а приятелите не съдят и не назидават – те винаги разбират, съчувстват и помагат. Заради това понякога с дисциплината имахме проблеми. Един най-простичък пример: Спяха до късно, защото на мен ми беше жал да ги будя. Дори тогава, когато имахме планове и те включваха ранно ставане. Вероятно затова свикнаха с мисълта, че има начини да им прощавам разни дребни прегрешения, а те да се отървават от наказанията. Иначе казано, като родител определено бях „мека Мария“.

Но по отношение на истината винаги сме били крайни. В хубавия смисъл на тази дума. Те винаги знаеха, че могат да споделят, ако са направили нещо нередно и че ще получат съвет как да продължат напред. Бяха наясно, че има грешка, има и прошка, но, че има и наказания и че всеки трябва да го изтърпи, според провинението си.

Съмнявам се, че съм добра майка, защото не съм човек, който може да е достатъчно строг. Погледнати така, нашите отношения изглеждат повече приятелски. Но такива ли са?

Аз споделям с тях, поне се старая, те също споделят с мен, но аз знам, че имат своя строго охраняван периметър, в който не биха ме допуснали. Старая се да уважавам това. И все пак понякога се опитвам под прикритието на добрата приятелка да изчопля нужната ми информация, която добре знам, че като майка няма как да получа. Те често не се усещат и номерата ми минават, но понякога знаят много добре какво се опитвам да правя и бетонират окопите си до пълна непроницаемост.

Понякога приятелите се дистанцират, някои идват в живота ни, после си тръгват. Е, това поне е сигурно няма как да стане, защото майката-приятелка или приятелката-майка е винаги някъде наблизо. С израстването на децата тази близост се променя, не знам дали намалява или се увеличава и от какво точно зависи, но със сигурност тя не е константна, не е нещо, което стои до нас неотменно и сигурно. В живота на децата си често мислим, че сме непоклатими и неотменни като скали, но и скалите, дори най-твърдите, се рушат и променят своята форма.

Всъщност давам си сметка, че не е важно аз как се възприемам – повече като родител или повече като приятел. Вероятно не е важно и децата като какво ме възприемат, важно е, че те знаят, че могат да ми се доверят, че аз съм до тях и ще ги подкрепям винаги.

Често като родител съм ги вбесявала, а след това като приятел съм ги карала да се радват и да се чувстват щастливи.

Стараех се да съм родителят, който дава пространство на децата си, възможността да правят собствени избори, свобода да се развиват самостоятелно, всички тези неща, от които се нуждаят, за да израснат силни и уверени.

Сега се опитвам да разбера дали съм успяла и като какво повече  – като майка или като приятелка и изобщо справих ли се и какво направих!

Но едно е сигурно, във все по-редките мигове, в които сме заедно виждам в очите им доверие, дочувам в думите им благодарност, а в прегръдките им искреност. И искам да вярвам, че те добре знаят, че вратата на нашия дом ще бъде винаги отворена за тях и че винаги ще има къде да се върнат, за да поплачат на нечие рамо и че няма значение то дали е повече майчино или повече приятелско. Надявам се, че и за тях е така и че независимо дали съм повече майка или приятел, или съм и двете в очите им, са научили поне няколко полезни неща от мен и ще ги използват още по-успешно, когато те самите станат родители.

Автор: Ани Тодорова

FacebookTwitterGoogle+TumblrPinterestSvejo

1,437 преглеждания

Comments are closed.