Как да научим децата да поемат рискове

Децата често ни питат: „Може ли… да се кача на онова дърво, да скоча от последното стъпало, да играя навън, когато е тъмно…“

И всяка фибра от родителското ни същество крещи: „ Не!“; „Няма начин!“; „Внимавай!“; „Ще паднеш!“
И в това няма нищо неестествено, защото родителският инстинкт е по-силен от всичко и заради него имаме способността да виждаме първо апокалиптичните картини, вследствие на детската активност, дори когато те са в сферата на научната фантастика, вместо простичко да кажем „Добре, пробвай!“; „Направи го, ако толкова много искаш.“; „Давай, тук съм, ако имаш нужда от помощ.“

Нашата загриженост закриля децата и никой не може да отрече, че това е за тяхно добро, защото така те се чувстват обичани и в безопасност. Така си мислим ние, но всъщност най-вероятно децата далеч не се чувстват по този начин. Къде е границата на тази родителска загриженост, която да не преминаваме, така че децата да растат уверени, самостоятелни и отговорни.

Родителската свръх загриженост и покровителствено отношение работят против добрите ни намерения, вредят на общуването с децата и им пречат да се чувстват уверени в собствените си възможности, както и за изграждането на чувство за самосъхранение.

Възможно е дори от прекалена грижа да създадем комплекс за малоценност у детето и да попречим то да има добро самочувствие, което от собствен опит, повечето от нас знаят, колко трудно се гради и колко лесно може да бъде разрушено.

Вътрешната борба между това да дадем свобода на избора на детето си и желанието да го закриляме и защитаваме във всеки един момент за повечето от нас е константа, с която дотолкова свикваме да живеем, че е невъзможно да загърбим. Дотолкова, че сме готови ние самите да поемаме рискове вместо собствените ни наследници, само и само да ги предпазим от грешки.

Но помага ли подобно поведение на децата ни и доколко изобщо е нужно то на някого?

Когато става дума да дадем свобода на избора на децата си, най-логично е да си мислим, че свободните деца ще са по-отговорни да взимат разумни решения и да поемат оправдани рискове. Тези деца ще имат и по-голямо самочувствие и ще са по-склонни да се държат отговорно към останалите хора в ежедневието си.
Децата, които растат с убеждението, че сами взимат важните решения в живота си са и по-здрави и по-силни физически. Често те целенасочено в по-зряла възраст се стремят да поддържат добра кондиция, с цел да не допускат провали. Като цяло са много по-устойчиви на стрес и напрежение и се справят в рискови ситуации по-добре от деца, които са натрапчиво предпазвани от свръх загрижените си родители.

Всичко това е в полза на разбирането, че децата е по-добре да бъдат оставяне да експериментират, да пробват и, разбира се, да грешат.

Въпросът е къде все пак е разумната граница, която да не поставя здравето на детето – физическото и психическото, в риск?

Най-големият риск е отнемането на възможността един човек да рискува.

Как да преценим кога един риск наистина е риск?

Родителите често правят избори вместо децата си в името на тяхното благополучие. Или поне те така смятат. Често казваме: „Ти си твърде уморен, за да ходиш на рожден ден след училище.“ Или добилата печална известност фраза и любима най-много на тийнейджърите „Прибирай се, защото си гладен, студено ти е и ти се спи!“

Ние си мислим, че знаем кое е най-доброто за децата ни, водени от мисълта за тяхната безопасност и от сляпата си любов към тях. Често обаче тези чувства ни оставят непросветени за същността на най-съществените черти в характера на собствените ни деца, както и за техните възможности и желания.

Да направи реална оценка на риска за собственото си дете, оказва се, за един родител е задача трудна. По-лесно ни е да забраним дадено действие под претекст, че то е твърде опасно, вместо реално да преценим доколко то наистина е рисково и дали не е по-добре детето да пробва и само да се убеди дали въпросното начинание е по възможностите му или не. Разбира се, под нашето грижовно наблюдение.

Когато става дума за поемане на риск не бива да пречим децата си да го правят. Независимо дали става дума за физически, социални или когнитивни рискове, за детето е добре да има възможността да взема самостоятелни решения от най-ранна възраст, но да знае, че винаги може да се допита до възрастните, да поиска помощ или съвет.

Положително за едно дете е да бъде научено да разпознава:

1. Добро от лошо и да знае какво може да произтече от дадено негово решение и действие. Когато очакваните последствия от дадено решение не са твърде обезпокояващи е по-добре да позволим на детето да опита. Ако обаче резултатът излезе извън рамките на очаквания риск, задължително трябва да наблегнем пред детето, че това е урок, който трябва да започни. Така то ще направи своите изводи от ситуацията и ще знае кое си заслужава да се повтори отново и кое не.

2. Степента на риск и това да се случи нещо лошо вследствие на дадено негово решение или действие.

3. Ползата от всяко решение или действие. Тя е толкова по-голяма, колкото е по-голям процентът на полезно знание, придобит в следствие на това решение или действие.

4. Добрите от лошите последствия за околните. Припомняйте на детето рисковете, но не му забранявайте да осъществи намеренията си.

Така децата ще се научат да взимат правилни решения и да използват максимално ползите от изборите, които правят.
Интересно е обаче и какво се случва, ако детето не е научено да поема рискове и да взима самостоятелни решения.

Децата обаче са различни – едни имат заложени приключенски наклонности и нямат никакъв проблем да поемат рискове, други обаче са по-плахи и нерешителни. Подкрепата и насърчението, които трябва да дадем на вторите е много по-голяма, отколкото на първите, тъй като те трябва да се научат да преодоляват своите страхове.

1. Не подценявайте страховете на детето. Бъдете съпричастни и го подкрепяйте, когато е нужно. Говорете за потенциалните трудности и евентуалните проблеми, които биха възникнали в резултат от дадено решение. Децата трябва да знаят, че съществуват различни начини и подходи за решаването на даден проблем. Създайте му увереността, че е по-добре да опита с ваша помощ, отколкото да остане неудовлетворено, че не се е възползвало от възможността.

2. Използвайте насърчителни думи и изрази и дори помогнете да нерешителното дете с конкретно физическо действие, ако се налага. Така то ще получи нужната увереност и ще опита с по-малко страх. Спестете си съмненията и изказаните на глас родителски страхове пред детето, твърде многото думи могат да отвлекат вниманието на детето от същественото и да причинят излишен риск. Не показвайте собствената си нервност или неувереност, защото така ще попречите детето да изяви пълния си потенциал. Избягвайте да показвате разочарованието си, ако детето не се справи от първия път с дадено предизвикателство, защото това ще го обезкуражи за опити в бъдеще.

3. Научете децата, че за да правят нещо добре, трябва много упоритост и често ежедневни повторения и много опити. Давайте им пространство и време да играят и изследват света около тях, без усещането, че вие бдите непрекъснато около тях.

4. Празнувайте постиженията на децата си, независимо колко значими са те в очите на околните. Децата трябва да растат уверени, че могат да постигнат всичко, което искат. Вашата подкрепа е сигурният път те да вървят напред – с малки или по-големи крачки.

Да се научим да не се страхуваме за децата си е, може би, най-трудният родителски урок, но за децата е необходимо да усещат, че имат нашия кредит на доверие, разбира се в рамките на здравословния риск.

 

 

 

 

адаптация от www.childhood101.com