Истории от Милостивия меч

Или как Саиф Рехман от Пакистан не стана джихадист, а се озова у нас и помага на деца с увреждания

Една усмивка на Саиф е достатъчна да се почувстваш по-добре. Знаете – някои просто го могат. Пакистанецът пристига у нас по случайност, целта му е Западна Европа. Бързо обаче усеща страната като своя, дълго време се издържа с внос на спортни стоки, а понастоящем е горд собственик на ресторанта за пакистанска кухня Punjabi Food. Името му означава Милостивият меч, а ние ще се опитаме да разгадаем как му се е паднало. Дали защото носи изконна доброта, дали защото е първият, запознал страната ни с крикета и е основател на Българската федерация по този спорт или най-вече защото от 2012 г. насам благодарение на благотворителните му занятия над 300 деца с увреждания вече могат да го практикуват, а състоянието им изумително се подобрява. Нека проверим…

Саиф, напуснал си Пакистан, тъй като си бил разочарован, че не можеш да бъдеш военен пилот като баща си. Това достатъчна причина ли е човек да смени родната си страна?

Да, защото наистина исках да стана пилот и бях много разочарован, когато разбрах, че няма как да стане. От този момент нататък започнах да мисля, че мястото ми не е в Пакистан. Семейството ми винаги ми е подкрепяло, давало ми е пълна свобода, така че само казаха: „Добре, прави каквото искаш, само да е в рамките на закона…”

Били сте четири деца – имаш две сестри и брат. Кой е най-яркият спомен от детството ти?

Бях много артистичен. Помня, че бях на 5 години, а срещу къщата ни имаше училище. Майка ми всяка сутрин ме изкарваше на балкона, а аз се закачах с всички минаващи деца. В един момент нарочно се събираха отдолу, за да им говоря. Това ми е приятен спомен. Обичахме много и да играем, особено когато валеше. Значи – вали ли дъжд, събираме се всички деца и почваме да тичаме – без цел и без посока, просто тичаме в дъжда. Това е дар божи в нашия район, особено през лятото. Играехме на криеница, на различни традиционни пакистански игри. Една такава беше играта с топка – питогъръм. Пито означава гръб, гъръм – топло. Тоест, да ти е топъл гърбът. Два отбора играят с топка и се опитват да пренареждат с нея една купчина камъни, поставени помежду им.

При вас обичайно ли е да имаш много деца?

Навремето беше. Ние в момента сме четири деца, но имам и четирима починали братя. Комбинацията между кръвните групи на майка ми и баща ми беше такава, че роди ли се дете, незабавно трябва да му се смени кръвта. Преди мен майка ми родила близнаци, като тогава било обичайно да се ражда вкъщи, с помощта на акушерка. Бързо се видяло, че нещо не е наред, завели ги в болницата и лекарите казали, че трябва спешно да им се смени кръвта. Но след 24 часа децата умрели. Когато аз съм се родил, никой не очаквал, че ще оцелея. Но без да ми се прави каквото и да е, съм оживял. После майка ми отново родила близнаци – и те умрели. На брат ми след това му смениха кръвта – един англичанин му я даде – и до ден днешен е известен в нашата рода. А когато беше бременна със сестрите ми, медицината вече беше напреднала и започнаха да се грижат за тях, още докато бяха в утробата. Това е. Но се раждаше у нас, да. Аз сигурно имам над 80-90 първи братовчеди! Представи си да си направим семейно събиране. Сега, ако тръгна към Пакистан, сигурно 500 човека от моята рода ще ме чакат на летището. Все едно Бойко Борисов е дошъл от Белгия… (усмивка)

Какво най-много ти липсва от страната?

Ами, семейството. Майка ми почина, не можах да бъда до нея, това ще ми тежи цял живот. Брат ми, сестрите… Без роднини животът е празен. Когато имаш някакъв проблем, винаги се сещаш за тях. Всичко друго го откривам тук.

Майка ти е починала, но какво помниш от баща си?

Беше войник, много красив, висок мъж, който много работеше. Почти винаги го виждах само с униформа и много исках да приличам на него. Но бях палаво дете – обичах да играя, да правя бели, той ме праща на училище, аз отивам да играя крикет, много бой съм ял от него. Много!

Кой урок от него никога няма да забравиш?

Беше ‘86-87 г. В Афганистан имаше война, а американците изсипваха много пари на ислямистите, за да намират доброволци за джихад. А нашата държава беше зад тях. Пропагандата беше навсякъде. Непрекъснато минаваха по улиците с мегафони и викаха: „Нека да отидем да помогнем на афганистанските братя, имаме нужда от млади хора.” Тогава бях, да речем, на 16 г, малък, и реших да се запиша. Много момчета мислеха така – отиваме да се бием, ако умрем, директно отиваме в Рая. И аз, изключително доволен, отидох и казах на майка ми, че ще ставам джихадист. Разбираш ли – като го слушаш отвсякъде го приемаш като нещо нормално. Тя и дума не обели. Но подходът й се оказа майсторски. Ако ми беше казала – Не! – аз можех да реша да избягам от нас. Но тя се обадила на баща ми, идва си той от работа и, без дори да ме пита как съм, още от вратата сваля колана от панталона и започва да ме бие. Ама бой! Зверски! А после каза: „Хайде, сине, сега аз ще те изкъпя!” Изкъпа ме той, приготви ми чисти дрехи, облече ме с двете си ръце, сложи ми дори и парфюм и ми вика: „Качвай се сега в колата”. След което започна да ме развежда из къщите на всички шефове на ислямистите у нас. И почна да ми обяснява: „Виж сега къщата на този, погледни какъв палат е сътворил. Божиите хора не правят така. Тяхната цел е да дават. Духовните хора дават…” После ме пита: „Знаеш ли колко деца има този човек”. Седем-осем, казвам аз. „Къде учат, знаеш ли?”. Ами в Америка, Англия… „Някой от неговите деца ще ходи ли в джихад?” Ами, не… „Ами, ти, накъде тогава си тръгнал?!” Така ми влезе в главата баща ми и наистина започнах да разсъждавам различно. Това бяха най-тъмните години в Пакистан. А имахме прекрасна държава. Не знаехме кой е християнин, кой хинду, кой мюсюлманин, кой сунит…

В един момент обаче, решаваш да заживееш в България. Кой ти е бил най-тежкият ти момент у нас…?

Имаше един период, в който поради някаква причина останах на улицата. А беше зима. Два дни изкарах навън. Никого не помолих за помощ, никой не знаеше, че имам проблем. Такъв съм – не обичам да моля. Срам ме е. Но ходех на работа, а след това откривах някое заведение, което работи до късно и стоях там, после търсех места из града, където има живот и посреднощ. На сутринта пък, отивах в едно кафене до работата ми, което отваряше много рано, примерно към 4:00–5:00 ч. Стоях пред вратата му още преди собствениците да са дошли. После си взимах един чай, дремвах малко и чаках да стане 8:00 ч., за да отида на работа. По време на почивката обаче, веднага заспивах. И бързо стана ясно, че има проблем. Когато шефът ми разбра за какво става въпрос, веднага ме приюти у тях, даде ми ключ и каза, че мога да остана колкото искам. Но бързо се оправих. И след това съм имал трудни моменти, но този няма как да го забравя.

А кой е първият ти най-хубав спомен?

Раждането на сина ми. Бях на 27 г. и едва осъзнах какво чудо ми се случва. Мигът, в който го видях, беше незабравим. Казва се Илияс Данимил и вече е на 15 г. Опитвам се да го възпитам така, че да бъде добър, да не лъже, да не краде, да уважава хората около себе си. За съжаление още не е ходил в Пакистан. Малко го е страх, мисли си, че там няма свобода. Аз му казвам, че има, но в рамките на границата. По мое време например беше почти невъзможно да се пуши. Трябваше да се криеш не само от майка си и баща си, но и от всички лели, чичовци, по-възрастни хора, от всички в махалата. Там всеки може да ти удари един шамар и после да отиде да докладва на вашите. А тук в България никой не може да ти направи забележка, дори на собственото си дете не можеш да кажеш: „Айде, стига си пушил”…