И какво, ако не съм съвършена?
Реших, че е време да си призная – не съм съвършена. Да, точно така, след всичките ми усилия да правя само идеални неща за децата и семейството ми, осъзнах, че съм паднала в собствения си капан.
Дните ми до скоро бяха въртележка, задвижвана от желанията на другите и увлечена от нейната инерция, непрекъснато се опитвах да се задържа върху нея. Поставях си високи цели, имах невъзможни очаквания от себе си и панически се страхувах да отстъпя от тях. Непрекъснато убеждавах себе си, че мога да се справя с всяко предизвикателство – родителско, семейно и професионално. Но колкото повече се стараех да постигам невъзможното, толкова повече усмивката се криеше от лицето ми, все по-лесно „припадах“ от изтощение вечер (преди всичко емоционално). Постепенно започнах да осъзнавам, че мразя този измислен ред у дома, списъците със задачи, графиците на децата, служебните си ангажименти.
Години наред се нагърбвах със задачи, които чисто физически нямах никаква възможност да изпълня и това просто ме съсипа. Понякога не спях с дни, за да изпълня чуждите желания и мечти. Организирах детски партита за рожденните дни на децата и ред други семейни празници, от които всички се чувстваха радостни и щастливи. Освен аз самата! Но въпреки това въодушевено разказвах на приятелките си за тях с ентусиазъм и някакъв особен майчински мазохизъм, както и с убеждението, че никога няма да престана да правя всички тези неща, защото хората им се радваха.
Погледнато отстрани за много хора аз бях една истински щастлива жена, която има всичко и постига с лекота онова, което е наумила или пожелала.
Но една нощ осъзнах, че съм тотално „прегоряла“, че съм едно счупено огледало, чиито парченца са толкова дребни, че няма как да бъдат събрани и залепени.
Под измислената маска на съвършената майка видях собствените си тъжни очи, сълзите, капещи върху страните ми, и осъзнах, че повече прече на семейството си, отколкото му помагам. Бях се лишила от всякакво врвеме за себе си, не полагах никакви грижи за външността си, не си оставях време за четене и мисли, свързани с любимите ми занимания и хобитата ми…
Осъзнах, че постоянното ми „въртене“ около децата и дома ме е лишило от нещо много важно – контрол и фокус върху истински важните неща. Дадох си сметка, че децата ми нямат нужда от перфектна майка, която поддържа идеален ред в дома и живота на всички, а от добра майка, която да играе, да се забавлява и да се смее с тях. Те имаха нужда от усмивката ми, от това да съм емоционално уравновесена, здрава и щастлива с тях, такива, каквито са, без необходимостта да ги моделирам единствено според собственото си изкривено разбиране за правилност.
Като майка на две деца, в стремежа си към съвършеннство в ежедневието си на такава, изгубих най-ценното – връзката с тези, заради които си мислех, че правя всичко това – истинската привързаност и искрена обич. Години наред се опитвах да въдворя съвършенния ред у дома, да изградя перфектните характери у децата си, да създам спокойна и уютна атмосфера в дома ни. Единственият резултат беше отчуждение.
Опитвайки се да доказвам ежедневно собствените си „неповторими“ качества, бях се дистанцирала от най-любимите ми същества. Бях пропуснала да си дам сметка, че децата ми имаха нужда да осъзнаят мислите и емоциите си сами, вместо да тичат по график, съобразен единствено с моите виждания за тях самите. Не ги оставях нито за миг да останат насаме със себе си, да помързелуват, да „погледат в тавана“ просто ей така. Защото „съвършената майка“, според моите разбирания, може да има само „съвършени деца“.
Липсата на време и смелост да се изправя срещу собствените си недостатъци и демони, както и стремежът да отговоря на всички очаквания, които другите имаха към мен, постоянно ме караха да живея в страх, че те ще се разочароват от мен. Резултатът от това поведение не закъсня – хронична липса на радост от простичките неща в ежедневието ни.
Разпадах се и осъзнавах, че никой, освен мен, не е виновен за това, а също, че и никой не може да ми помогне. Може и да съм успяла за накакви кратки моменти да накарам най-близките си да се почувстват щастливи, но на твръде висока цена – собственото ми щастие, и по-точно, хроничното му отсъствие. И дори да изпитвах някакво удовлетворение в края на поредния безумен ден, това по никакъв начин не ми даваше спокойствие, присъствието на децата и съпруга ми, на роднините ни, не ме правеше достатъчно щастлива, дори напротив, чувствах се по-самотна и празна от всякога.
Тогава спрях и си казах: Не е нужно да следваш този шеметен ритъм! Не е нужно да се превръщаш в жертва на собствените си желания и стремежи, да се молиш, да правиш всичко с мисълта, че то трябва да е идеално, да вършиш неща, които могат да бъдат свършени от някой друг, да правиш всичко, само и единствено заради някой друг.
Бях разбрала, че света ще продължи да се върти, дори аз да спра, за да си дам време за презареждане. Не беше нужно да съм съвършена, за да ме обичат. За тях аз бях важна по други причини – за децата си бях мама, а за съпруга ми – неговата половинка, без значение дали съм съвършената домакиня, готвачка, възпитателка, добър специалист в работата си или любовницата от мъжките фантазии. За тях беше важно да ме виждат усмихната, а не тревожна, забързана и напрегната. Те не се интересуваха колко тежа и каква диета спазвам, дали съм с прическа или не, колко пари получавам и какво мога или не мога да купя с тях, те ценяха смеха ми, умението да влизам в техните чорапи, способността да се радвам на техните постижения, моментите на близост, присъствието ми край тях, прегръдката без думи.
Ако всичко това липсва и на вас, време е да слезете от въртележката и да преосмислите цялото си битие на майка и съпруга. Време е да се погледнете отстрани и да си обърнете внимание, да се погрижите за себе си, да пуснете нещата, които ви изнервят и ви лишават от дребните житейски радости. Не губете безценното си време, за да сте прекалено заети с неща, различни от това да сте заедно с любимите си хора. Защото докато си мислим, че правим най-доброто за децата си, те незабелязано излитат от гнездото, където един ден осъзнаваме, че сме останали съвсем сами.
Дайте си почивка, натиснете „пауза“ и спрете да правите планове, поемете дълобоко въздух и живейте без списъци, графици и планове, защото животът е това, което се случва, докато правим други планове.
2,155 преглеждания
