„Говори си, не ми пречиш!“

FacebookTwitterGoogle+TumblrPinterestSvejo

Или защо не ни чуват децата ни, когато им говорим плюс няколко формули как да подобрим комуникацията си с тях.

razgovor-k

Децата рядко ни обръщат внимание, когато им говорим, освен в моментите, когато повишим тон или ги заставим да ни гледат в очите/лицето. Това е така, защото според техните разбирания, нещата с които са заети са винаги по-важни от всичко останало. Често малките деца са просто разсеяни и разконцентрирани, а по-големите са погълнати от своите мисли и детски тайни. Да спечелим вниманието на тинейджърите пък си е истинско предизвикателство.

Да, в крайна сметка рано или късно всеки от нас осъзнава, че комуникацията с децата е сложна задача, при това доста по-трудна от това, което сме си представяли, преди да ни дойде до главите.

Следващите формули за по-лесна комуникация може да не помогнат на всеки, но не пречи да пробваме. Знае ли човек от кой храст ще изскочи негово величество „Ааа, схванах, добре!“.

Въпросите, които задаваме трябва да са ясни и кратки, но да изискват обяснение

Ако въпросът, който сме задали може да бъде обслужен само с „да“ или „не“, няма как да получим по-различен отговор от тези два. Затова не е лоша да задаваме т.н. „отворени“ въпроси, които подтикват детето по естествен начин да се впуска в обяснения. Естествено, трябва да имаме и търпението да изслушаме тези обяснения, в противен случай просто си шумим.

Въпроси с иносказателен характер не вършат никаква работа, затова е по-добре да сме максимално конкретни

Да попитаме детето просто как е минал денят му е напълно безсмислено и най-вероятно без да влага особено старание то ще отговори – „Ми, добре!“ Само че, това ли искаме да чуем? Не, разбира се. Затова трябва да зададем въпрос точно за това, за което искаме да получим отговор: „Какво закуси в училище?“; „Изпитаха ли те по математика?“; „Къде ходихте на разходка?“. Тези и подобни въпроси ще провокират други, а това ще оформи разговорът, от който ще ни стане ясно, как е минал денят на детето.

Като родители трябва да казваме какво искаме от детето, а не какво не искаме от него

Отрицателните думички доказано не са ефективни и се забиват в подсъзнанието, особено когато са свързани със забрани, по начин, който подсказва на детето, че то всъщност може да прави точно това, което се опитваме да му внушим, че не трябва.
Положителните изречения, които използваме, когато говорим с децата ще им помогне да визуализират онова, което очаквате то да направи и то ще се случи първо в съзнанието, така че да е изпълнимо и реално. Например: „Харесва ми, когато даваш на брат си да си играе с играчките ти“, вместо „Не бий брат си, за това, че ти е взел камиончето.“

Повторението е майка на…

Не знаем дали е майка на знанието, но когато помолим детето да повтори онова, което сме казали по-рано, това ще ни даде ясна представа, дали то изобщо ни е чуло или слушало. Но, това ще го принуди да се почувства като на изпит и вероятно такова отношение ще го подтисне. Ако обаче се престорим, че не си спомняме какво сме казали, детето вероятно ще изпита удовлетворение и с радост ще ни ориентира. Например: „Забравих къде прибрах книжките ти, ще ми припомниш ли, че не ги намирам?“, вместо „Къде ти казах, че прибирам книжките, помниш ли. Пак не си ме слушал!“

Да покажем е по-добре, отколкото на разкажем

Опитвали ли сте се да разкажете на някое дете как да си връзва връзките? Ако сте го правили, със сигурност знаете, че това по никакъв начин не помага за усвояването на това умение, но ако му го покажете няколко пъти, резултатът ще дойде изненадващо бързо. В всяка друго умение е същото.

Да научим децата да разговарят е важно

Поне веднъж на ден трябва да имаме време и място, на което да се събираме и да си говорим всички у дома. Това са моментите, в които всеки да споделя нещо важно за него, това е пътят към усвояването на изкуството децата да се научат да комуникират с най-близките си на първо време, а по-късно и с останалите хора, които ще срещат в живота си. Това е пътят към взаимното доверие.

Родителите трябва да отстъпват понякога

Разговорите стават по-трудни с порастването на децата, затова винаги, когато едно пораснало дете ни потърси за разговор или съвет е добре да сме в състояние да го изслушаме без отлагане, защото следващ път кой знае кога ще има.

Големите не се разсейват

Ако детето има нужда от нашето внимание, най-добре да зарежем всичко, с което в дадения момент правим и да слушаме с внимание и разбиране, а не само от любезност. Понякога децата споделят много важни неща между другото, добре е да ги хванем навреме.

Отговори без присъда

Най-сигурният начин да спре детето да споделя е да го съдим и обвиняваме.  Негативните оценки за техните идеи, интереси и приятели  е пагубно за доверието им към нас. Затова, дори да не харесваме някои неща от ежедневието, по-добре да изказваме внимателно или изобщо да премълчим.

Слушаме, за да разберем

Казват, че повечето хора слушат с намерението не да разбират, а да отговарят. Повечето от нас са готови да правят заключения без да изслушат докрай какво казва детето, което е погрешно и рядко ни дава ясна представа за същността. Важно е да се въоръжим с търпение и да изслушаме детето си докрай и да вникнем в смисъла на това, което ни казва, за да можем да му отговорим адекватно и ако се налага да му помогнем.

С течение на времето, ще разберем, че усилията ни не са били напразни и ще се радваме на здрава, силна и откровена връзка с децата си.

Първите седем

FacebookTwitterGoogle+TumblrPinterestSvejo

3,909 преглеждания

Comments are closed.