Едно трипче до ДиКейСи (ДКЦ)

FacebookTwitterGoogle+TumblrPinterestSvejo

spodelenoDKC

Значи, потребни са уточнения. Аз съм Телец. Много упорито същество е това. Обича и удобството, в общия и в нашия частен случаи, се е постарало да има какво да обича. Има и развито чувство за справедливост.

Та последното довя вече не дотам крехката ми фигурка към районната поликлиника. Че бях чувала, че имам права. А аз, за права ми дай да чувам. Тея конкретно даже ги бях и проверила. Нали, знаем, не е било неслучило се и да не потърсим детайлна справка какво кому полагаемо е, но от грешки се уча.

Та, клъц-клъц, обвита в заблудата, че дори зомбитата, наредени по счупените пейки пред счупените кабинети на счупените души във въпросната поликлиника, биха имали някакъв запас съчувствие към бременната. Нещо съм била чела предишната вечер в българския интернет, предполагам, оттам ми е останало това ама много погрешно впечатление.

Та, нареждам се и аз на парченце пейка от общия пъзел. Дебна Личната. Обадила съм се, даже са ми вдигнали, знам кога в широки граници може да се очаква да дойде на работа. Гореспоменатият интернет ми е подсказал, че тя може да ми проследява бременността. Така няма да се занимавам с още един медицински персонал. Знайте, водят го нормално физиологично състояние, ама включва потресаващо висок брой контактност с лекари и натуралните им хабитати.

Седежът ми съвсем не е празен, не, поради тъй като в съобразителност съм си донесла литература. Целева. Франсоаз Долто. Разгърнала съм на респектиращо напреднала страница и се запознавам с това какво се прави „Когато се появи детето“. На господина до мен обаче вече му се е появило, даже два пъти така. Съвсем ясно си личи, защото пищят, квичат и се извиват. По парчето пейка, пода, почти и на стената са посегнали вече.

Брой: два. Класиката, момче и момиче, с около две години разлика. Аз, пак нещо остатъчна информация, ги дарявам с усмивка блага. И очите ми – добри, добри. Зверовете, и грам по стандартите на боянски дилър, не се впечатляват.

В даден миг през плетеницата нежни детски крясъци започва да ми се мержелее силуетът на Личната. Да, да, да! Самата, искрено и лично, тя е. Отключва кабинетя – изцяло символен жест, нито има силата тая врата да спре някого, нито крие нещо за крадене зад себе си – и вплува туловището свое в недрата му. Половината от кълбото квичаща човешка маса в хобитов мащаб мигрира към гореспоменатата врата, вкопчва се в рамката й, закотвя трътка към пода и твърдо отказва да помръдне. Това последното го разбирам, защото баща му нито издържа, нито преодолява, захвърлил всеки вербален подход, вече в немощ прави опити да го издърпа с чисто физически прийом. За щастие малко преди ръката на детето окончателно да излезе от раменната става, пътят към храма е разчистен, Личната е Готова, тя кани.
Отдъхвам.

Прибързано, оказва се. Природата не търпи вакуум. На тяхно мясгто миракулозно бързо се материализира майка с две деца. Женицата вече беше слязла от всяко приличие, фазите на майчинството изписани като по нотен лист из бръчките й врязани. Актуалната беше смирение – дори с това, че двете момчета, които отглеждаше, с мига на встъпване на територия пред кабинета започнаха почти да се опитват да изядат остатъчната материя на пейката дори.

„Стига, мами, недей така…“, вяло пусна реплика тя и погледът й угасна в посока противоположната стена.
Не знам после какво стана, защото, о, Джезусе, моят ред е дошъл! Влизам при Личната, а, у, мазней, мазней, да, бременна, така, така, айде сега формалностите, да ми следите, че да има кой да ми пуска изследванията по каса, че да не давам пари и за тях, че за пет милиона други неща давам, че и за данъци съм давала, че да завъдя правата, за които съм дошла.

- А, не!

- Е как не?

- Е, не може, забраниха ни да следим.

Аз не съм подготвена за тази новина, но не падам по гръбначен стълб. Викам, дай направление тогава, ще търся гинеколог тука. Тя, фрапирана от нивото ми на запознатост с административната част на нещата, с готовност вади бланка. Аз я шокирам – ами, моля, препоръчайте някой? Не ги знаела изобщо. Аз съм безмилостна обаче – ама съвсем формално, лекар си имам, само по каса нещата. Да не си мисли, че нещо ще разчитам на този гинеколог. Мнението й явно е финално, обаче, не пуска информация, само етаж по разпределение в сградата успях да измъкна.

Въоръжена със свещената хартийка, стискам нос, очи, зъби и влизам в желязното правоъгълниче, било асансьор преди 20 години. Сега е обществено опасен механизиран елемент. Хващам го в добър ден, защото след много скърцане и пърцане благосклонно отваря врати на уречения етаж.

А там направо не ми се вЕрва. Нещо като 50 жени чакат пред 3 кабинета. Повърхностното ми проучване показва, че кабинет 3 е на мъжки гинеколог, кабинет 2 е ничия земя, а кабинет 1 е на д-р Елица. Всички чакат за нея, казва ми се с видимо презрение. А пък аз в този миг си възвръщам вярата в живия живот и спирам да се притеснявам от пагубното виртуално пространство. Защото там изрично пише, че д-р Елица е ужасителна и никой не бива да й стъпва. Пък тези тука всичките жени явно хич не са се впечатлили.

Както и да е, изясняват ми се две неща: едно, нямам шанс да се вместя, две, д-р Елица отдавна не записвала бременни по каса. Друго пише на вратата, ма айде. Запознавам се с работното време на вратата на мъжкия гинеколог. Според същото той би трябвало да е в активна фаза, но съвсем никакви признаци на живот не респондират на многократните ми чук-чук призиви.

Явно съм се поувесила била, защото една от чакащите видимо ме съжали и издаде старателно пазена тайна: два етажа по-надолу, леко вляво, после надясно, след това направо и зелената врата – там имало още един гинеколог! Поблагодарявам респективно. Наивно заставам пред асансьора, като стана миналия път, мисля си, може и сега да ми мине номерът и да ме превози. Мне. На десетата минута чакане поемам по стълбите. Там на площадката ме очароват с автентичния си изглед мухлясало писалище и паяжинясал гардероб. Захвърлени, малко, изглеждат. Така, от нещо като десетина години захвърлени. И някъде между пето и седмо стъпало ужасът започва да се вплита в кости, коси и микрони мои. Ужас от осъзнаването, че тука е така. И огромното мнозинство хора са го приели. И даже раждат в места с такива условия, даже и в места с много по-гадни. И си викат, айде, какво толкова, сега се прибираме, затварям си очите. То, тука е така. И ужасът беше да не стана и аз като тях. Да приема.

Стигам до етажа, гнус ме е да стъпвам вече. Някак тази сграда все едно като извратено чудовище се гъне и променя пред очите ми, изникват врати, изчезват посоки, малко Алиса става ситуацията. Оказва се, че има друга поликлиника в поликлиниката и там е този трети лекар. След няколко разногласни, но пък недобронамерени упътвания намирам зелената врата, но само за да установя, че няма кой да ми я открехне.

Дори аз се отказвам и ще тръгвам. Слизам на кота нула, завършвам цикъла и с цялата си наглост решавам да задам въпрос на горгоната, поместена в будка с голям надпис Информация. Погледът й сочи, че идеята ми съвсем не е добра, ама какво да правиш, такава съм си аз, невъзпитана, насочвам се към нея. И точно да изрека, с периферното си зрение виждам бележката, закрепена на кафе-машината до будката. Кафе-машината на поликлиниката. „В кафе-машината има хлебарки.“

Така пишеше там.

И си тръгнах.

Нищо не питах.

Не исках и нищо да знам повече за това място.

*Съкращенията са важни. Това конкретно е фенси за ДКЦ. Представете си само напинящ се ПР спец как го предлага за официализиране в общината.

Да привлечем младите, така ще каже.

Първите седем

FacebookTwitterGoogle+TumblrPinterestSvejo

1,242 преглеждания

Comments are closed.