Един разговор за самба, смъртта и гледането на футбол
Чудите се какво общо би могло да има между тези неща, нали? И аз не съм подозирала, че могат да се поберат в 10-минутен разговор. И то с 4-годишен човек…
След тренировката в колата синът ми възторжено се зае да ми обяснява:
– Знаеш ли, мамо, самбата е един танц, в който стъпваш напред-назад и се клатиш.
– Знам, знам, аз нали съм танцувала…
– Не бе, мамо, не знаеш! Този танц днес го учихме – и стъпваш напред, и назад…
– Хубаво де, ти днес го научи, но аз ехеее преди колко време съм го танцувала. И аз ги знам тези стъпки.
Мълчание… След това – ФРАС!
– Не, не ги знаеш! Никога не съм те виждал да ги танцуваш!
Факт. Не ме е виждал. Желязна логика.
– Но знаеш ли, мамо, не се натъжавай, аз ще те науча. Баткото ми показа как и аз ще покажа на теб.
Чувствам се недооценена.
– Виж сега, маменце, ти знаеш ли, че преди години, когато този батко беше дете, аз съм го учила на самба – така както той те учи теб днес.
Пак мълчание. Страх ме е вече какво ще последва. Не закъсня.
– Мамооо – плачещ простена синът ми – Мамо, ти толкова ли си стара?!
Ей, добре че бях спряла на светофар!
– Стара?! Защо да съм стара? Това пък сега откъде дойде?
– Ами щом си била голяма, когато баткото е бил дете, а той сега е голям, значи ти си стара.
След което избухна в силен плач. Какво ставаше, по дяволите?!
– Ехо, стана ти мъчно, обаче не разбрах какво се случи. Обясни ми, моля те. Какво те натъжи?
А отзад се чува само хлипане. И сподавеното
– Мамо, не искам да умираш…
– Защо мислиш, че ще умирам, защото съм стара ли?
– Дааа – ревът става все по-неутешим.
– И плачеш, защото те е страх, че ще умра?
– Дааа…
Такааа… Знаех, че ще дойде момент да си говорим за смъртта, но не и че ще бъде след урок по танци, насред задръстване. Осъзнавам, че това, което сега ще кажа, е важно. Страхът от смъртта е нещо, което предопределя толкова много наши мисли, чувства, страхове, действия и бездействия. Вкоренил се е във всяка наша мисъл, осъзнато или не. И така ми се иска да намеря най-добрите думи да обясня…
– Знаеш ли, повечето хора ги е страх от смъртта. Това е нормално, човешко е. Мисля, че и мен ме беше страх, когато бях дете.
– А сега?
– Сега не ме е страх. Сега вярвам, че умирането е само началото, а не краят.
– Но аз искам да си винаги моя майкааа…
– О, това мога да ти обещая. Дори и да умра, пак ще бъде твоя майка.
– Но няма да те има.
– Ако умра, което, повярвай ми, хич не мисля да правя скоро, ще се родя отново в нещо друго и пак ще бъда с теб. Ще се превърна във вятър, в дъжда, в цвете или пък в котка… (Сигурна съм, че ще се преродя в котка.)
– Уааа! – детето вече плаче неутешимо.
– Ехооо, какво се случва? Сподели ми.
– Не искам да имам майка котка! Котките пишкат навсякъде и миришат!
Сега пък и претенции.
– Добре, специално за теб ще се преродя в куче.
Плачът спря. Все едно някой врътна крана със сълзите. Когато проговори, тонът му беше делови.
– Не, и куче не ми харесва. Можеш ли да се превърнеш в рибка? Те само си плуват и не ме дразнят.
Страхотно. Рибка в аквариум. Вече ме хвана страх от смъртта при тази перспектива.
– Добре, добре, разбрахме се. Ще се преродя в рибка.
Вече определено искам да сменим разговора.
– Ама да си червена!
– Добре, червена. Само исках да ти кажа, че много те обичам…
– Пишка ми се. Карай по-бързо.
Прекрасно, пишка му се. А аз се виждам като риба. Стара червена риба.
– Интересно си поговорихме – продумвам най-после аз.
– Аха. Това е, защото съм умен.
– Аха.
– И ще стана още по-умен. Защото ще гледам мач!
– А?
– Тати е умен, нали?
– Да, много е умен. И?
– Той е умен и той много гледа мачове. Значи като гледаш мач, ставаш умен. И аз ще гледам мачове вече. А ти никога не гледаш…
Дотук бях с този разговор! Стара, глупава червена риба.
Деница Илчева – Работи под супервизия като неорайхиански аналитичен психотерапевт и танцов терапевт. Автор е на детската книжка “Дъж и Кап”, активно участва в каузата за родителските кооперативи и създаването на демократично училище в България.
Тел: 0887 544 026
Повече за автора на www.potoka.bg
1,360 преглеждания
