„Денят, в който се научих да живея“ (книга)

FacebookTwitterGoogle+TumblrPinterestSvejo

Cover za vutreshna

В последния понеделник от август популярният френски писател, психолог и изследовател Лоран Гунел се завръща с ново заглавие „Денят, в който се научих да живея”, едно светло и жизнеутвърждаващо литературно приключение, залагащо на стремежа към вътрешна свобода.

Денят, в който се научих да живея“ в превод на Румяна Маркова, ни убеждава, че едва след като приемем собствените си граници, ще започнем да се развиваме пълноценно и да проявяваме творческите си способности. И тъй като смъртта е най-голямото, неизбежното ограничение, нашият живот ще започне именно в деня, в който приемем безусловно този факт.

 

Докато се разхожда по кея, наслаждавайки се на покоя след тежката работна седмица, пред Джонатан – млад мъж с кариера на застраховател, внезапно се изправя мургава красавица. Тя се вглежда в дланта му и изрича злокобно предсказание: краят на живота му наближава… Пред това шокиращо изпитание е изправен героят в последния роман на Лоран Гунел. Но това е изпитание – прозрение, „гранична ситуация“, в която откриваме себе си, своята автентична човешка същност.

 

Авторът ни въвлича в едно вълнуващо и светло приключение на духа, на ценностната трансформация и себепостигането. Универсалните въпроси за смисъла на съществуването, за щастието, за щедростта на общуването и отдаването тук намират своите отговори. И тези отговори са оптимистична алтернатива на доминиращия в съвременното общество култ към вещите и успеха. „Денят, в който се научих да живея“ е просветляващо пътуване към вътрешната свобода, към световете на другите и към разбирането, че човекът е част от едно изначално хармонизирано цяло.

 

За Лоран Гунел:

Той е роден през 1966 г. и освен като автор на книги, съчетаващи умело романовия сюжет със заключенията на популярната психология, той е известен и като социолог и експерт по личностно развитие, преподавател в университета в Клермон-Феран, с подчертани интереси в областта на невролингвистичното програмиране. Убеден, че повечето страхове са плод на човешкото съзнание, Гунел създава магнетични четива, които потапят читателя в съкровения свят на надеждата и му помагат сам себе си да открие и пресътвори. Сред книгите му се нареждат абсолютните бестселъри „Човекът, който искаше да бъде щастлив” и „Бог пътува винаги инкогнито”.

 

***

Откъс от „Денят, в който се научих да живея“

Да изскубнеш злото от корен.

Докато машинално прокарваше самобръсначката по страните си, от прозореца на банята на малката розова къщичка, която преди около три месеца беше наел на една приятна уличка в Сан Франсиско, Джонатан наблюдаваше неумолимото настъпление на детелината, която безмилостно завладяваше моравата. Прегоряла и пожълтяла от жаркото юлско слънце, тревата беше готова да се предаде. Явно клопиралидът не вършеше работа. В началото на месеца я напръска обилно, отиде цял бидон, но очевидно нямаше резултат. Да се изскубне стръкче по стръкче, в това е спасението, каза си Джонатан и продължи да заглажда брадичката си с жужащата електрическа самобръсначка. Той държеше възможно най-добре да поддържа градината: с изложение пълен юг отзад, зад къщата, тя служеше за игрална площадка на дъщеря му Клое, когато я вземаше, тоест два пъти месечно.

Все още разхождайки самобръсначката по лицето си, Джонатан прегледа пощата на смартфона си. Поръчки от клиенти, една рекламация, отмяна на уговорка за обяд, месечният отчет на счетоводителката, търговска оферта от телефонния оператор и няколко информационни бюлетинa. Върна се пред огледалото с четката и флакона с боя в ръка. Нанесе деликатно лосиона върху първите издайнически бели коси. На трийсет и шест години му бe прекалено рано да се примири с отпечатъците на времето.

Той набързо приключи с тоалета си, не искаше да закъснява за всекидневната среща в кафенето на площада. Всяка сутрин, откакто преди пет години отвори врати малката им застрахователна фирма, тримата съдружници изпиваха на терасата по едно бързо кафе. Единият от тях беше Анджела, бившата спътница в живота му, но неотдавнашната им раздяла не отмени ритуала, който очевидно беше успял трайно да се установи.

Кантората им беше единствената в района, специализирана в обслужването на дребни търговци. След трудното начало съдружниците постигнаха необходимата стабилност и дори изплащаха скромни месечни заплати – на себе си и на сътрудничката си. Бяха успели да си извоюват място под слънцето и перспективите за растеж изглеждаха обещаващи. Трябваше да се борят. Несъмненo Джонатан имаше моменти на разочарование, но не се отчайваше и продължаваше да вярва, че всичко е възможно и че човек сам си определя докъде може да стигне.

Той слезе по стълбите и пое към градинската врата. Приятнa лятна омара изпълваше въздуха. Градинката пред къщата не беше в по-добро състояние от задната. Гледаше на север и цялата беше обрасла с мъх.

В кутията имаше поща за Джонатан. Той разпечата плика от банката. Ремонтът на колата го беше оставил на червено. Трябваше да запълни дупката възможно най-бързо. Второто писмо беше от телефонния оператор. Пак нещо за плащане, със сигурност…

Добър ден!

Съседът, и той зает с изпразването на пощенската си кутия, го поздрави ведро и с изражение на галеник на съдбата. Джонатан отвърна по същия начин. Едно от значенията на френската дума terrasse е „мястото на тротоара пред кафенето; откритата част на заведението“.

Една котка се отърка в краката му, мяукайки. Джонатан се наведе да я погали. Беше котката на възрастната госпожа от съседната жилищна кооперация. Животинчето често навестяваше градината му – за огромна радост на Клое.

Котката тръгна пред Джонатан и пред входа на кооперацията измяука с вдигната към него глава. Той отвори вратата и тя се мушна вътре, без да го изпуска от очи.

Искаш да те изпратя, така ли? Бързам, нямам време – каза Джонатан и отвори вратата на асансьора. – Хайде, по-живо!

Котката продължи да стои в подножието на стълбите, мяукайки тихо.

Предпочиташ стълбите, зная… но нямам време. Хайде, влизай…

Котката настояваше, премигвайки с очи. Младият мъж въздъхна.

Прекаляваш…

Той я вдигна на ръце и се изкатери до третия етаж. Звънна на вратата и се спусна обратно надолу, без да изчака.

А, ето те и теб, скитнико! – чу се гласът на възрастната жена.

Джонатан мина покрай все още спящите къщи на уличката и сви вдясно, за да излезе на малкия площад, на който се срещаха. Отново се сети за демонстрацията, в която участва, срещу обезлесяването на Амазония. Бяха се събрали няколкостотин души и предизвикаха интереса на местната преса. Все пак беше нещо.

Мимоходом той хвърли поглед на витрината на магазина за спортни стоки, от която предизвикателно го гледаха чифт маратонки. Страхотни, но адски скъпи. Малко по-нататък до обонянието му стигна вкусният аромат на сладкиши от австрийската сладкарница, който се носеше по цялата улица от хитро изнесените на фасадата отдушници. За малко да се поддаде на изкушението, но ускори крачка. Прекалено много холестерол. От всичките всекидневни битки тази срещу безбройните изкушения може би е най-тежката.

Тук-там се виждаха спящи бездомници, свити под завивките си. Мексиканската бакалия беше отворила, както и вестникарската будка, а малко по-нататък и фризьорският салон на пуерториканеца. Джонатан се размина с няколко познати лица, поели към работните си места, но напълно отнесени. След около час мястото щеше да се оживи.

Мишън Дистрикт“ е най-старият квартал на Сан Франсиско. Прилича на странен калейдоскоп: поизгубили свежестта си викториански вили се редят до безлични многоетажни постройки, издигнати в близост до остарели, нехигиенични жилищни здания; стари сгради в пастелни тонове се кипрят до постройки, нашарени с графити в агресивни цветове. Жителите на квартала също са разнородни, принадлежат към най-различни етнически общности, които се разминават, но не се смесват. Тук се говорят всевъзможни езици: китайски, испански, гръцки, арабски, руски. Всеки си живее в своя свят, не се интересува от другите.

Един просяк пристъпи към него, протегнал ръка. Джонатан за миг се поколеба, но продължи пътя си, избягвайки погледа му. Не можеше да даде на всички. Съдружникът му Майкъл вече беше заел маса на терасата на кафенето. Елегантен четирийсетгодишен мъж с омайваща усмивка, бързорек и кипящ от такава енергия, че човек би се запитал дали е включен в електрическата мрежа, или е на амфетамини. С костюм в пясъчен цвят, с бяла риза и плетена оранжева копринена вратовръзка той седеше пред голяма чаша с кафе и парче морковен кейк, избран сякаш нарочно, за да подхожда на вратовръзката. Терасата заемаше голяма част от тротоара, който беше достатъчно широк, за да не се виждат преминаващите автомобили, скриващи се зад редицата растения, поставени в широки дървени сандъци, достойни за зимната градина на някой замък. Плетените ракитови столове и масички подсилваха впечатлението за извънградско заведение.

Статията продължава на следващата страница…

FacebookTwitterGoogle+TumblrPinterestSvejo

Страници: 1 2

2,033 преглеждания

Comments are closed.