„Благодаря, мамо, че ме спаси!“ (част 2)

FacebookTwitterGoogle+TumblrPinterestSvejo

momand-kids_600_389

Та, да си продължа мисълта (макар че продължението рядко бие оригинала)

Бяха ми казали, че пак ще е момче. Това малко ме поизплаши, но пък нали вече си имах. Бях решила да го кръстя Камен. Големият пита, дали поне един път можел да го „хлопне“, за да провери дали ще е „каменен“. Но после планът се промени. Момиче!!! Зарадвах се, защото не знаех какво ме чака. Голям бяс излезе. Момчетата засенчи. Даже и големия. Почти … Ама малка е още – има шанс!
И тя се роди секцио, естествено. Започна да пищи преди да са я извадили още, че и гледаше лошо. Но нея я изкараха по-рано от термина. (Трябваше да раждам на рождения си ден, иначе). И заживяхме в двустайния апартамент на майка ми.

Малката така и не се научи да стои мирно. Дори и в количката. Връзвах я с всички възможни колани, но пак се измъкваше, но пък брат й се настаняваше и си се возеше (беше на 3). Хората го съжаляваха, мислиха че е трудно подвижен, а той просто не искаше да си дава зор. Карах го поне да си кръстосва краката, че да се вижда, че ги мърда .

Веднъж се скарах с едни бабички, а така мразяяя. Ама нали все много знаят. Час и половина преминавахме разстояние от 500 метра. Не преувеличавам нито с времето, нито с разстоянието. Просто госпожицата беше решила, че иска да се мокри на чешмата в центъра в студа. Изчаках я прилично време, качих я в количката със зор и с още повече зор и писък тръгнахме. Тя се изправи (вързана беше), гледа ме и пищи. Спрях, опитах пак да я наместя и почти успях. Ама се измъкна гадинката. И хукна обратно. Братът се настани и каза: „Отивай да я гониш, аз тук ще стоя“. А де. Ама как. Хукнах с брата и количката. Тя вече беше на чешмата. Опитах с добро, е, не става. Започнах да набирам. Хванах я за ръка и се задърпахме. Тя, аз, тя, ама победих аз. Уж. Стигнахме до някъде, на нея й хрумна гениална идея – ухапа ме и пак се измъкна. И следва предишната процедура, но вече не бях добра. Този път я гушнах, по-скоро я стиснах. Тя вече беше вир вода, аз също.

И тъкмо съм минала онази линия, от която се връщахме сто пъти, пищящи и в истерия (с изключение на брата, който с царско спокойствие стоеше в количката) чувам три напудрени бабички да коментират Каква Майка съм. Лелееее, че като пуснах пищящото нещо и го водя при тях. Погледнах ги ледено и с искри в очите и само попитах: „Искате ли да ми покажете как се прави? Да съм ви питала за мнение???“. Замръзнаха, гледаха и мигаха. Хванах пак нещото и се отдалечих на безопасно място – и от чешмата, и от бабичките. Тя не млъква обаче. Накрая я оставих да пищи в средата на улицата и се отдалечих аз (с брата в количката). Видях една жена, която се доближи до нея и и заговори. Спокойно!!! На мен само ми намигна. Накрая я хвана за ръка и ми я доведе. Малката се беше сдобила с весел калъф за телефон. Това беше изровила жената от чантата си. После разбрах, че и тя била майка на три деца.

Знаете ли, има добри хора. И съм благодарна, че срещнах много такива по пътя си. И са ми подали ръка, и са ми помагали, и са били там, дори и без да ги помоля. И сега съм щастлива.То сигурно защото малко ми хлопа дъската. Всеки ден е ново предизвикателство, всяка нощ не знаеш кой ще те събуди, защото кихнал или нещо сънувал, или просто се е наспал в 3 през нощта.

Но има едни моменти, които ме карат да продължавам винаги напред. Наскоро се сковах, сецнах се, не можех да мърдам, че и да дишам. Децата хвърлиха всичко, с което се занимаваха и скочиха към мен, разтревожени и готови да ми помогнат.

А една друга случка ме разплака. Малката ми принцеса (на разбойниците) дойде при мен, гушна ме и някак от нищото ми каза: „Благодаря, мамо, че ме спаси!“. Не знам защо го каза и какво си мислеше тя, но знам какво си помислих аз. Насълзих се и само успях да й отговоря: „И аз на теб“.

Съвет: Имайте време за децата си, слушайте ги, но така че да ги чувате. Обичайте ги еднакво, без значение колко са. Но не им се месете, покажете им пътя и ги научете да го вървят. И да намират посоката си. Дръжте ги за ръка, докато се научат да ходят. После само бъдете близо до тях. Винаги. Но … никога не забравяйте себе си. Ценете се, за да ви ценят и те, пазете се, за да ви има до тях, забавлявайте се, за да виждат усмивката ви. Не бъдете жертви на никого и за нищо. Научете уроците от живота и приемете щастието. Бъдете Щастливи!!!

Автор: Маринела Георгиева

Вижте и част първа:

Третата ми бременност беше някак между другото

FacebookTwitterGoogle+TumblrPinterestSvejo

7,023 преглеждания

Comments are closed.