• Няма категории

Адаптация в детската градина: Какво се случва в семейството

FacebookTwitterGoogle+TumblrPinterestSvejo

Откъс от книгата на Цветелина Зидарова

adaptaciya_v_detskata_gradina_cover_big

Преминали сте първото предизвикателство и сте оцеле­ли – имате семейство. Преминали сте и второто предизви­кателство и напасване – имате семейство с дете. Намерили сте своя ритъм – къде по-добър, къде по-труден, но ето че пред вас започват да се виждат очертанията на следващото предизвикателство – детската градина.

За някои родители това е много чакан момент, в който ще се върнат към комфорта на предишния си живот (преди детето), ще имат повече свободно време, ще могат отново да напишат с главни букви своето „АЗ“, които няма да са изгризани от поникващи зъбки, старателно изтривани от малките любопитни ръчички, опознаващи света, както и стъпквани от бързо прохождащите крачета на новото поколение. Надеждата, че ще има не само буквите за „АЗ“, а може би и някоя професионална титла пред тях, вече е сериозна мотивация да включите на четвърта скорост, право към прибли­жаващите се очертания на детската градина.

Но за някои семейства дилемата не е между трета и четвърта скорост, а между първа и задна. И причината за това е, че появата на тези букви все по-трудно се вижда… образно казано. За да се върне дългоочакваното „АЗ“, се налага да се разтрогне предишното „НИЕ“ – поне в една част от симбиозата. Силуетът на детската градина провокира все по-силна тревога, че раздалечаването на „балончетата“ на майката и детето ще бъде прието като изоставяне, предателство, провокира страх от усещането, че никой няма да бъде цял без другия.

Много важна тема е какво се случва в семейството. Ще я засегнем през случаите на няколко деца и ще обрисуваме цялата картина на всички участници в този етап на приспо­собяване.

В началото на детския живот майката и бебето са в едно тяло. След раждането на детето, макар и не физически, то продължава да бъде част от тялото на майка си – не може да ходи само, да говори само, храни се от гърдите ѝ и т.н. Степента на отделеност на майката и детето може да вари­ра спрямо вярванията и вижданията на семейството за от­глеждане на бебе. Новото семейство има задачата да запази баланса на всички „балончета“, като плавно се възвръща основният модел.

При това семейство майката се е върнала вече в „балончето“ до бащата, а детето е отделено в собственото си „балонче“. Това означава, че процесът на отделяне и самос­тоятелност на малчугана е завършен до степен, в която той спи в отделно легло или стая, храни се, доколкото може, са­мостоятелно. Майката и бащата определят правилата и ги спазват. Прекарват време самостоятелно, за да могат да ба­лансират и своето „балонче“, и детето остава спокойно при други възрастни – детегледач, баба, дядо или други близки на семейството. Важно е да отбележа също така какво имам предвид под „отделеност“, тъй като невинаги е ясно това. Мисля, че това, което родителите най-лесно приемат и им служи като ориентир за очертаване на тези граници, е обяснението за собственото тяло – мое тяло, твое тяло, негово тяло. След като детето проходи и усети, че може физически да се отдели от тялото на майка си в пространството, то усеща, че вече има свободата да управлява своето тяло. Усеща стабилността в краката си, силата в ръцете си и любопит­ството и желанието да опознава света самостоятелно. Детето увеличава увереността в способностите на тялото си, когато експериментира нови неща и вижда дали може да се справи, или не. По този начин тренира и укрепва. Колкото повече се старае да го тренира, толкова по-добре ще си служи с него занапред. Вместо да се старае да развива своето тяло обаче, то може да реши да продължава да управлява чуждото, родителско тяло, което до този момент много добре му е служило. Детето започва да търси различни методи – лостове, правила и хитринки за управление на родителите. По този начин то затвърждава неувереността в собственото си тяло, не го тренира и когато направи неуспешен опит в нещо, лесно се отказва и търси помощ. Тази затвърдена неувереност в собствените умения поставя детето в зависима позиция от родителя си, от възрастен, и то от възрастен, който да е готов да откликва на всяка негова нужда. При детето, което увеличава способностите си, ролята на възрастния е подкрепяща и то няма нужда да изпитва тревога, че точно определен възрастен, който познава нуждите и възможностите му, може да отсъства. В същото време детето, което е неуверено в собствените си умения, ще изпитва истински ужас при раздяла.

Имах случай в детската градина с детенце с трудна адаптация. Когато се срещнах с майката и споменах думата „отделена“, тя каза: „Ооо, тя е съвсем отделена, няма проблем да ходи цяло лято при баба си на село“. Когато я попитах обаче къде спи детето, когато са си вкъщи, тя каза: „Ами в моето легло“. На въпроса ми дали умее да играе сама, тя каза: „Ами трудно й е и никак не може да приеме, когато й кажа, че имам работа и трябва да почака да я свърша. Винаги иска вниманието ми да е върху нея. С татко си не е така“. Този разказ препраща повече към втория тип семейство.

FacebookTwitterGoogle+TumblrPinterestSvejo

5,522 преглеждания

Comments are closed.