7 неща, които „добрите родители” правят (и прецакват децата си)

FacebookTwitterGoogle+TumblrPinterestSvejo

Списък с неща, които родителите правим с добри намерения, но се оказва, че крайният резултат е възможно да не е това, което ни се иска. Само за хора с чувство за хумор!

Още с раждането на детето ни, не, не… още при зачеването му, не…още докато си представяме какви ще са децата ни някой ден си мислим как искаме да са уникални, умни, талантливи, как ще постигнат олимпийски успехи, ще са с изключителен интелект, как ще се казват, как ще ни слушат, как… И когато един ден вече имаме деца и сме приложили цял арсенал с готови идеи за възпитаване и оформяне на тези уникални деца, а пък те се превръщат в нещо далеч по-различно от очакванията ни, си даваме сметка, че както няма идеални хора, така няма и идеални деца… Но какво сме направили по пътя в изграждането на тези малки перфектни нечовеци? И дали не сме провалили живота им завинаги? Ето 7 неща, които „добрите родители” правят и често така прецакват живота на децата си:

Кръщаваме ги с уникално, креативно име

Мислим си…

Искам детето ми да е специално. Има стотици, хиляди дори, Ивановци, Марийки, Димитровци… За повечето от тези имена имаме познати или сме чували за хора с това име, които всъщност никак не са особено изумителни, невероятни, перфектни, уникални…като човека, в който си представяме, че някой ден нашето дете ще се превърне. Българските имена са скучни, а моето дете трябва да носи, уникално, „модерно” име… Например Касандра Петкова, Енрике Григоров, Алфа Ромео Чакръкчиев…

В действителност…

Според проучване направено в Университета Шипънсбърг, децата, които израстват с обикновено, популярно име, по-често се оказват добронамерени граждани, защитаващи закона, докато тези с необичайни имена често се оказват в сблъсък с него. Проучването посочва 10-те най-лоши имена за момчета в Америка: Алек, Ърнест, Гарланд, Иван (?!), Карийм, Люк, Малкълм, Престън, Търел и Уолтър. Не звучат чак толкова странно (особено Иван), но пък от друга странна, проучването посочва и че това не са имена на серийни убийци или хора, извършили политическо убийство…
Според теорията, допълнителното внимание, получавано от някой заради странното му или необичайно име, може да доведе до присмех от страна на хората, както и до дискриминация на работното място, което от своя страна може да стане причина няколко Селесте Николови или Алесандро Тодоровци да започнат да крадат тоалетна хартия от ресторантите или да задигат канцеларски материали от офиса си.
Но ние българите си имаме много хубава поговорка, която казва точно и ясно всичко, което ни е нужно да знаем, когато избираме име на детето си „Не името прави човека, а човекът името.”

Учим ги да бъдат себе си

Мислим си…

Влиянието, което приятелите оказват на детето стават причина то да пропуши, да се занимава с наркотици или да чете порнографски списания, докато преполови гимназията. Купища психолози и специалисти ни учат, че трябва да научим децата си да бъдат себе си и да не им пука изобщо какво мислят „приятелите” им.

В действителност…

Сещате ли се за дете от детството ви, което е ходело смърдящо на училище, не си е миело косата, нямало е приятели, напускало е игрите без да дава обяснение и сякаш дори е присъствало на рожден ден, на който не е канено и се е изпишкало в мивката на домакина, просто ей така? Това е вашето дете без влиянието на приятелите и обкръжаващата го среда. Проучване, което се провело в Университета на Вирджиния показало, че деца, които са подложени на влиянието на приятелите си, докато са на възраст между 12 и 13, се адаптират много по-добре, отколкото тези, които не се поддават на влиянието на приятелите си. Те разбират много по-добре необходимостта да се приспособяват и да правят компромиси, когато са в някаква конфликтна ситуация. Ако едно дете отстоява това да бъде себе си в подобна ситуация би казало например: „Тогава аз си взимам топката и си тръгвам!”, което е ясно, че рано или късно ще е поведение, което няма да може да практикува – например на работното си място, ако някой го ядоса или ако му даде задача, която не му харесва особено.
Оказва се, че децата, които са учени да бъдат „себе си” не се включват особено в активности, не се изправят пред толкова социални проблеми и статистиката сочи, че са по-малко интелигентни, а резултатите им в училище могат да са с близо единица по-ниски от тези на другите деца.
Разбира се, не става въпрос децата да не изразяват себе си, интересите си и да се опитват да копират някой или да се вписват в рамки, които никак не отговарят на техния вътрешен порив. Но е важно да не ги учим да бъдат себе си в смисъла да не се съобразяват с другите. Важно е едно дете да разбира, че не целият свят се върти около него и че не всеки е длъжен да се съобразява с него и желанията му. Важно е децата да си дават сметка за чуждата гледна точка, да развият умение да разчитат промените в настроението на хората, като това ще им помогне да засилят умението си да са съпричастни. Във време, когато интернет и общуването в интернет взимат връх в ежедневието на децата ни, оказва се, че малко влияние от страна на приятелите в точния момент може да се окаже полезно.

Караме ги да спортуват

Мислим си…

Никой не иска детето му да се превърне в лоена топка с големи знания. Ето защо, веднага след като тялото му заякне и може да ходи, ще го запиша на футбол. Детето ще научи много за честната игра и спортменството, а това по съвсем естествен начин ще го превърне в един честен и здраво трудещ се за постигане на целите си възрастен.

В действителност…

Според проучване, проведено в Лос Анджелис, в което са участвали над 5000 ученика, показва, че спортистите в училище са едни от най-нечестните деца. Водещи в класацията със 72% са децата, които се занимавали с футбол, които признали, че са мамили на различни тестове. Откъде идва това отношение? Проучването предполага, че това може да се дължи на треньорите.

От друга страна, не е тайна, че когато едно дете се отдаде на спорта и той стане приоритет за него, учението остава на заден план. Но не може да си добър във всичко. Сещате се, когато вие сте били деца, че често най-добрите в спорта, често не са се справяли особено добре с другите предмети. Не че има някаква зависимост. В крайна сметка, важното е да не се изпада в крайности и децата да имат време както за учене, така и за спорт или поне за игри, за да не седят като нас – по цял ден на стола…поне докато не пораснат и не започнат да работят в офис пред компютър…

Записваме ги по-рано на училище

Мислим си…


Искам детето ми да се справя добре в живота, да има повече знания на по-ранна възраст, за да наваксва и да му е по-лесно след това. Трябва да почне училище на 6, за да спести и някоя година в училище, да успее да завърши по-рано университета и така по-рано да се спусне в истината професионална реализация. Ще го запиша и на английски, още докато е на 3, за да може на 7 да почва да учи и втори език… А писане, четене, броене и смятане – това са базови знания, които детето ми трябва да овладее до 5 годишна възраст.


В действителност…


Амбициите на родителите нямат край и в бързо развиващ се свят на технологии и възможности, какъвто е светът днес, искаме децата ни да са възможно най-напред с материала. Гордеем се с тях за това, че боравят с новите технологии дори по-добре от нас и научават английски от анимационните филмчета, които гледат по цял ден по чуждестранните телевизии. Но добре ли е всичко това за детето? Това е същественият въпрос.

Проучване, проведено от Националната организация за проучвания в образованието във Великобритания, показва, че децата, които са започнали да ходят на училище преди 6 годишна възраст по-често се случва да прекъснат образованието си в гимназията или университета, пушат трева и свирят зле на китара.
Казва се също, че пращането на децата на училище преди да развият поне основните умения, нормални за 6 годишно дете, може да ги предразположи към атаки на безпокойство, да развият ниска самооценка и произтичащи от това проблеми, като да развият лошо отношение към „ходенето на училище” като цяло, което да ги следва през цялото им образование.
Така децата отрано може да се докоснат до безнадеждността и горчивото разочарование от живота, което пък ги подготвя за съкрушаването на духа им на бъдещата им офисна работа, но дори за нея е нужна поне диплома от гимназията…

Предупреждаваме ги за непознати

Мислим си…


Не искам детето ми да страда по какъвто и да било начин. Някой ден ще трябва да го пусна да си играе навън, да отиде само на училище, на летен лагер, а лошите хора са навсякъде и дебнат, за да се възползват от невинността на децата, сред които е и моето… Не мога да позволя детето ми да стане жертва на някой идиот, не мога да съм и непрекъснато до него, затова ще трябва да го науча да се пази само – трябва да разбере, че всеки непознат е потенциално опасен и че не трябва да се доверява на никой, защото може да го наранят по купища начини.


В действителност…


Оказва се, че в желанието си да предпазим децата си от потенциално опасни непознати, те стават жертва на нас – любимите им познати и обичани родители, на които се доверяват изцяло за всичко. В желанието си да предпазим децата си от другите, може да ги превърнем в параноични хора, които отказват да се доверяват на другите и винаги тръпнат да не би някой да им направи нещо лошо. Според професор Сю Скот от Университета Дърхам прекаленото натякване за опасността от непознати може да превърне децата ви в ксенофоби. Децата трябва да бъдат учени да имат едно на ум спрямо непознатите, но това, на което повечето родители по света учат децата си днес, кара децата да изперкват при самата поява на нещо съвсем леко по-странно от обичайното.

Статистически се оказва, че е много по-вероятно е едно дете да бъде отвлечено или сексуално малтретирано от някой, когото семейството познава, отколкото от някой непознат. Научаването на децата да се страхуват от всеки непознат или различен от тях човек, по-късно се превръща в страх от почти целия свят.

Прехвалваме ги

Мислим си…

Родителите ми никога не са ми казвали, като дете колко много ме обичат и колко съм специален/а. Няма да допусна детето ми да порасне така! Ще го поощрявам за всичко. „Браво, сине, изкарал си теста!”, „Чудесно хващане на топката с лице!”, „Забремени приятелката си – дай пет!”…

В действителност…

Оказва се, че цялото това движение за насърчаване на високата самооценка на децата е възможно да ги превърне във възрастни, които не могат да търпят около себе си хора, които не чешат егото им.
Според проучване, публикувано от изследователи от Колумбийския Университет и Университета Станфорд, често хвалените деца накрая започват да вярват, че интелигентността и таланта са неща, с които човек се ражда и при никакви условия не биха могли да бъдат развивани още. Следователно, такива деца избягват всякакви ситуации в учебен план, които представляват предизвикателство за тях и отказват да видят колко ценна е всяка една задача, която изисква полагане на усилие, защото смятат, че, ако те наистина са толкова изумително невероятни, нищо, което си струва да бъде направено, не може да бъде трудно за тях!
Като резултат оценките им намаляват и те, иронично и обратно на очакванията ни, развиват проблеми с мотивацията и добрата самооценка. Урокът тук е, че трябва да помогнем на децата ни да осъзнаят стойността на упорития труд за постигане на резултат преди да ги прехвалваме и да ги караме да смятат, че са толкова умни и талантливи, че няма смисъл да се стараят да постигат повече от това.

Пускаме им образователни филмчета

Мислим си…

Детето ми трябва да се учи във всеки момент, докато попива знания като гъба. Ще го оставя да погледа малко образователни филмчета за деца, все нещо ще му остане в съзнанието и ще го обогати, пък и да си призная, тъкмо и аз ще мога да отметна някоя домакинска работа и да остана на спокойствие.

В действителност…

Изследване, водено от Фредрик Цимерман и д-р Дмитри Кристакис от Университета Вашингтон, показало, че бебетата на възраст около 1 годинка, които били оставяни да гледат специалните Baby Einstein образователни филмчета, научават 6 до 8 думи по-малко на час в сравнение с децата, които прекарвали следобеда, завирайки какво ли не в устата си. Това е така, защото виртуалното взаимодействие не може да се мери с реалното.
Ако наистина искате да научите детето си на нещо от ранна възраст, по-добре му четете и общувайте с него, вместо да го паркирате пред телевизора или компютъра. Телевизионните програми и образователните филмчета за бебета съдържат доста бързо сменящи се сцени и непрекъснато заливат децата с нови думи. С времето, техните малки мозъчета започват да филтрират по-голямата част от информацията, за да се справят с огромния приток от нея и ето на – започват да задържат вниманието си за по-кратко върху каквото и да е, а хранителната индустрия, която ги затрупва с джънк фуд, удачен за хапване пред телевизора, си има нова аудитория!

В заключение  може отново да си кажем, че да си родител не е лесна задача и вероятността да сбъркаш, дори когато си мислиш, че правиш добро, е явно по-голяма отколкото си мислим.

Преди всичко важно е да балансираме и да внимаваме, да следим как нашите наставления и пример се отразяват на децата ни и ако се налага, да реагираме своевременно. Идеални родители няма, нито идеални деца… Това обаче не е и нужно, защото всички сме хора и всички грешим, а по пътя на грешките си израстваме.

FacebookTwitterGoogle+TumblrPinterestSvejo

Публикувано в: Полезно

36,997 преглеждания

Comments are closed.