Здравей, дядо!

Здравей, дядо!
Днес пиша това закъсняло писмо,
Години изтекоха откакто си тръгна
и къщата остана разбито гнездо.

Бях уплашен и не разбирах.
Какво разбира едно малко дете,
но помня сълзите и очите на мама,
сякаш плачеше самото небе.

А какво да ти кажа за баба,
ти беше нейна любов и съдба
и тя изведнъж сираче остана,
самотна и тиха като нощта.

Понякога със нея идвах до гроба.
Знаеш как е, нормални неща,
да запалим свещи, да сменим водата във вазите
и да сложим най-красивите бели цветя.

Какво да ти пиша, навярно виждаш отгоре.
Колко бързо се преобърна света,
как любов със пари се купува
и всяка истина е всъщност лъжа.

Кои са героите на нашето време?
Mутри и хора със алчни сърца,
зад всеки ъгъл се продава отрова,
ала се примиряваме, навели глава.

Децата живеят различно …
Все по-рядко карат шейни,
не гонят топки и пеперуди,
имат компютри и дигитални игри.

Липсва ми твоята воля.
Приведен от болка в студената тъмнина
и дори тогава толкова силен,
как се смееше само в лицето на болестта.

И как ме учеше, няма как да забравя,
смяташе, че това са важни неща:
да бъда честен, със сърце да прощавам
и щом някой е паднал да подавам ръка.

Срам ме е, не съм идвал толкова време,
баба продължава да сменя водата,
дълго гледа черно-бялата снимка
и после нежно подрежда цветята.

Няма как да изпратя писмото,
Затова го чета през сълзи.
Щом се прибера веднага ще дойда,
да си поговорим без думи както преди …

Автор: Йордан Кроснаков