Здравей, дядо!
Днес пиша това закъсняло писмо,
Години изтекоха откакто си тръгна
и къщата остана разбито гнездо.
Бях уплашен и не разбирах.
Какво разбира едно малко дете,
но помня сълзите и очите на мама,
сякаш плачеше самото небе.
А какво да ти кажа за баба,
ти беше нейна любов и съдба
и тя изведнъж сираче остана,
самотна и тиха като нощта.
Понякога със нея идвах до гроба.
Знаеш как е, нормални неща,
да запалим свещи, да сменим водата във вазите
и да сложим най-красивите бели цветя.
Какво да ти пиша, навярно виждаш отгоре.
Колко бързо се преобърна света,
как любов със пари се купува
и всяка истина е всъщност лъжа.
Кои са героите на нашето време?
Mутри и хора със алчни сърца,
зад всеки ъгъл се продава отрова,
ала се примиряваме, навели глава.
Децата живеят различно …
Все по-рядко карат шейни,
не гонят топки и пеперуди,
имат компютри и дигитални игри.
Липсва ми твоята воля.
Приведен от болка в студената тъмнина
и дори тогава толкова силен,
как се смееше само в лицето на болестта.
И как ме учеше, няма как да забравя,
смяташе, че това са важни неща:
да бъда честен, със сърце да прощавам
и щом някой е паднал да подавам ръка.
Срам ме е, не съм идвал толкова време,
баба продължава да сменя водата,
дълго гледа черно-бялата снимка
и после нежно подрежда цветята.
Няма как да изпратя писмото,
Затова го чета през сълзи.
Щом се прибера веднага ще дойда,
да си поговорим без думи както преди …
Автор: Йордан Кроснаков
