Седмицата на бащата, а защо не на майката? Защо специално внимание за бащата, след като ние, майките, вършим „цялата работа”? И ето – за него сега цяла седмица! А за нас – само един ден – един осми март, след като посвещаваме цяла година, не, целия си живот посвещаваме на децата!
Точно така – ПОСВЕЩАВАМЕ!
За майката грижата за детето не е избор. Тя идва „отвътре”. Още с раждането, даже много по-рано, с първото ритане на малкото краче, с първото изплакване, с първата усмивка, с много „първи” неща. Защото то е част от нас. Буквално, във физиологичния смисъл на думата. И единственото по-силно нещо от инстинкта за оцеляване е майчиния инстинкт. Защото майка и дете, по закон и по кодекс са една семейна единица. Майка и дете са една вселена. Така го е измислил Бог, Природата или който щете. Те си дават всичко необходимо един на друг през първите месеци от раждането.
А къде е таткото?
Той чака.
Той работи.
Той търпи.
Понякога готви.
И полива при къпане.
И сменя пампреси.
И ако не прави нещо от по-горните му се сърдим…
Той ни понася.
Понася това, да не е част от тази „вселена”. Докато не му направим място в нея. Защото в един момент за нас, майките става ясно, че тази вселена е завършена и съвършена само ако и таткото е там. Според написаните закони на психологията и според неписаните закони на майките това рано или късно се случва.
(По-добре да е навреме! ).
Бащата е този, който символно казано „прерязва“ отново пъпната връв, прекъсва психологическата свързаност и зависимост между майката и детето и му „позволява“ да порастне, да стане по-самостоятелно, да изгради една по-различна свързаност с родителите.
Освен ако нещо не се обърка.
Ако с детето нещо не се случи.
Ако нашата малка вселена не рухне!
Ако не се храни, не расте, не върви, не говори, не се развива според очакванията.
Тогава тази „малка вселена”- майка и бебе, се затваря за целия свят!
И никой не разбира тревогите на майката и никой друг не издържа.
Никой друг не може да понесе цялата мъка, болка, грижи, самота, отговорност.
И на майката не й е до никой! Освен до детето!
Да, понякога така се случва. Бащата, останал в изолация изобщо не разбира този „свят”. Не разбира своята съпруга, не „разпознава” своето дете. Не намира „вратата” към тях. Или тя е заключена.
И малко по малко се отчуждава. И си отива.
Не знам кой страда повече.
Но има и други бащи!
Нашите специални бащи на нашите специални деца!
Те не се плашат!
Те не се отказват!
Те не си тръгват!
Познавате ги. Като всички други са.
Отиват на работа, забързани, с риза, лаптоп и gsm в джоба. Пътуват по кораби. Карат таксита. Работят зад граница. Лекари, адвокати, инженери, строители. Като всички останали хора.
Само че, сутрин почти винаги закъсняват, тичат в обедната почивка или „бягат” от работа, за да докарат детето си на терапия. „Карат“ предимно нощните смени, а денем помагат. Работят в чужбина, за да издържат семейството. Някои тихо изчакват в края на двора, не разговарят, понякога пият кафе. Вечер, след работа едва ли следят новините. Събота в седем не спят, а разхождат детето в Морската градина на колело, дори и в дъжда, с дъждобран. Защото това го успокоява. И за да може мама „да пооправи къщата” или да поспи. А когато смазана от тревоги сутрин не може да стане й носи в леглото кафе. Като се отчая, й дава кураж. И не позволява да падне духом. Дава й „трезва преценка” и „връзка с реалността”. Посещава терапии, чете програми, „работи” с детето или… ПРОСТО Е ТАМ!
Даже може за Деня на бащата да сготви октопод на тиган!
Познавам тези бащи!
Познавам и други.
Които сами отглеждат детето. Има такива семейства. И се справят не по-лошо от майки.
Те дават и нежност, и сила на своите деца. И готвят, и гладят, и учат, работят, шофират – истински Свръх-бащи!
Друг път мама е тази, която работи.
А тати е вкъщи и смело, и все по-умело се справя с децата и домакинството.
Има и едни по-различни „бащи” – дядовците ! Бащите на „нашите” майки или бащи.
Преминали през бурите на живота, опознали и добро, и лошо, загърбили неволите на години и болести, те именно водят децата при нас. Ако ги попиташ – кротичко обобщават и улучват право в целта: „Не мога да му дам кой знае какво – мога само любов”!
За всички тези различни татковци е нашата специална седмица!
Благодарим Ви, че сте заели своето място!
Детето има нужда от Вас!
Автор: Цветалина Йосифова
Психолог в Карин дом
