За “различните” родители

Напоследък все по-често ми се случва да се чувствам някак различна като родител. Различна от приятелите си с деца, различна от семействата по площадките. Чудих се доста откъде се появи тази разлика. Как така аз, която цял живот се вписвах идеално в рамките и обществените разбирания за правилно и добро, изведнъж се усетих различна, неразбрана и упреквана в тази си различност като родител?

Мисля, че помня деня, когато “нещото” се случи. Синът ни беше на два месеца и половина, и въпреки че до този момент никога не беше засуквал, а получаваше кърмата от шише, в отчаян опит да продължа с кърменето реших да пробвам дали пък няма да засуче. Думите на една прекрасна жена консултант по кърмене още звучат в главата ми: “Повярвай на детето си – той знае как, знае много повече от теб. Просто му се довери и не се страхувай!” Той засука! Аз плаках. Кърмих го на поискване до година и половина, когато той съвсем сам малко по малко се отби. Мисля, че този ни опит ме накара да повярвам на детето си. От този ден нататък отношенията ни стъпиха на основата на доверието между нас. И различното започна.

Повярвай на детето си – той знае как, знае много повече от теб. Просто му се довери и не се страхувай!

Всъщност детето ни се оказа най-добрият ми учител по живеене. Преобърна много от представите ми, отвори нови пътечки на мислите ми, събуди детето в мен и ме накара да осъзная много от собствените си патерици. Когато той крещи “Неее!” и цялото му същество се бори да отстои своето желание, няма как да не се запитам защо на мен ми е толкова трудно да казвам “не” и да следвам себе си. Когато той се спира по пътя да гледа някое цвете и нехае за времето, няма как да не се запитам за къде бързам толкова в този живот и виждам ли света с истински очи или само прелитам през него в мъглата на забързаното живеене. Така че, съвсем естествено, ден след ден в мен се роди една дълбока убеденост, че моята единствена задача като родител е да му позволя да съхрани себе си, да не му преча да чува собствения си глас и да вярвам в неговия път.

Заради какво сме различни ли? Заради доверието в самото дете! Приемането на неговата личност. Уважението към неговия път. Свободата, която вярваме, че трябва да има, за да бъде себе си. За правото и смисъла на умението на детето да казва “не”. За доверието, което то има в нас, че неговото “не” ще бъде чуто. За вярата, че то може, че знае какво е добро за него. За силата и волята в неговото “Аз искам”. За липсата на страх, че няма да получи това, което иска. За смелостта да се бори да го получи. За осъзнаването на собствените му чувства, за отразяването на емоциите около него, за приемането им като част от живеенето.

Днес се гордея да съм “различен” родител. И вместо да уча детето ни на добро възпитание и обществени порядки, вместо да забивам пироните на приличното поведение в съзнанието му, аз искам да крещя с него, да пея и да тичам. Искам само това да го науча: да бъде себе си, да чува собствения си глас. Да вярва, че знае, да следва собствения си път, не нечий чужд. Да бяга, когато някой му каже, че “така трябва или не трябва”. Да заглушава ума си за постулати. Да казва “не” твърдо и високо, без страх и вина, когато това е, което усеща. Да се радва на трудностите, да обича предизвикателствата, защото те са най-ценните уроци.

Да прегръща провалите със същата радост както успехите. Да открива света, да любопитства. Когато чуе, че някой твърди, че нещо е така и така, да се съмнява. Да търси своята истина във всичко. И след като я открие, да я отрече и да търси пак. Искам да му дам само шанса да запази своята детска дързост и да не позволи нито една негова мечта да умре, без да е опитала да полети. Да не допусне да задушва идеите си със страх, че не може, не трябва, не е редно. Да опитва. Да се проваля и да опитва пак! Да играе с живота! Собствената си игра!