Повечето от нас помнят Ву Нгуен от участието му в „Мастър шеф”, в което виетнамецът плени зрителите не само с интересни специалитети, но и с чаровната си усмивка и любопитен живот.
Семейството му се мести в България, когато е 11-годишен, а висшето си образование Ву завършва в САЩ. Там той записва компютърно инженерство, което сменя с изобразително изкуство и дизайн, след това с бизнес и визуални комуникации, накрая с онлайн журналистика. Работи в „Ню Йорк Таймс”, „Ен Би Си Нюс”, EXPERIA, а накрая в сoфтуерния гигант Inrix. Самият той свързва този период с „много тежка работа” и никакво време за любими хора, най-важните от които съпругата му Ралица и малкият им син Адриан. Затова, когато през октомври 2013 г. Ву и съпругата му получават американско гражданство, още на следващия месец решават да се приберат у нас. Ву решава да участва в предаването „Мастър шеф”, а след това създава и ресторанта си UVU.
И макар че в момента не е под светлините на медийните прожектори, самият той е толкова интересен, че решихме да се срещнем с него и да разберем – как живее, защо този ресторант вече не работи и как след кулинарията сега е насочил погледа съм към друг вид изкуство – фотографията.
Ву, пристигнал си много малък в България. Помниш ли изобщо нещо от детството си във Виетнам?
Семейството ми се премести за постоянно тук, когато бях в пети клас. Спомням си времето, прекарано във Виетнам. Човекът, когото никога няма да забравя е дядо ми, който преди две години – на 99 г. – почина. Той ме водеше навсякъде със себе си и винаги ми казваше, че най-важното в този живот е да се забавляваш, но трябва да е на твой гръб. И че трябва да си отговорен за решенията си. Беше професор, един от създателите на първия университет по фармацевтика във Виетнам, успоредно с това аматьор боксьор. Имаше красив живот. Няма да забравя, беше на 97 години, вече не виждаше, почти не можеше да ходи и трудно чуваше, но баба ми всяка сутрин му четеше вестници, а той я слушаше така внимателно… Последният път, когато се видях с него, ми разказа толкова истории от детството ми, бях изумен, че ги помни. Наистина бях доста палаво и общително дете и имах много приятели.
На какви игри играехте с тях?
Играехме с лимки, скачахме на въже, хвърляхме отдалеч джапанки по наредени бутилки и следяхме кой най-много ще уцели. Тогава тъкмо беше излязло Нинтендо. И тъй като да отидеш в интернет кафе беше много скъпо, ние си взимахме някакви кашони, рисувахме си супер Марио, рисувахме и джойстици и си представяхме как играем. Имал съм страхотно детство. Сами си правехме пистолети от метален буркан, в който пускахме нещо като жетонче, което навивахме на ластик, и после като тръгваше да се развива, то започваше да се удря в метала и се чуваше па-па-па-па… все едно си с автомат. Играехме много с хвърчила, които правихме сами. Дялкаш бамбука, лепиш го, слагаш въже и т.н.
Продължава ли практиката при вас всяко име на дете да означават нещо?
Мисля, че да. Моето, например, означава буря. Роден съм след 12 ч. през ноща, през ноември – периодът на дъждовните бури у нас, които са нон стоп и наводненията са навсякъде. Другите по-често срещани имена означават смелост, щастие, здраве… Имаме и доста буржоазни като например име на някой крал. Честно казано, доста се повтарят имената във Виетнам, изборът не е толкова голям.
Имаше ли някакви притеснения, когато за пръв път пристигна у нас?
Не мисля, че тогава осъзнавах, че ще съм тук за постоянно. Знаех, че заминавам нанякъде, а знаех ли, че ще пътувам, винаги ми беше интересно. Моите родители също са пътували цял живот. Баща ми е завършил строително инженерство и архитектура в Русия и след като се върнал във Виетнам решил, че не му се живее повече там. Така тръгнал към България.
