Ценното да си забавен родител – част втора

FacebookTwitterGoogle+TumblrPinterestSvejo

playful-parenting2

виж част 1
Някои деца са лидери, а някои са последователи, някои предпочитат да се преобличат на ужким, докато други са привлечени от игрите на топка. Но фактически всяко дете има инстинкт за игра, който напъпва веднага след раждането и е в разцвета си до втората-третата година на детето. Да се играе е възможно навсякъде и по всяко време, това е един паралелен свят на фантазии и въображение, в който децата влизат с желание. За възрастните играта е равносилна на почивка, но за децата играта е повече нещо като тяхната работа. За разлика от много от нас възрастните, те обикновено обичат работата си и рядко искат ден отпуска. Играта е също и основният начин на децата да общуват, да експериментират и да учат.

Дете, което не иска или не може да играе, веднага се приема, че е в голям емоционален стрес – като възрастен, който не може да работи или не иска да говори. Грубо малтретираните и пренебрегвани деца често трябва да бъдат учени как да играят преди да успеят да извлекат полза от игровата терапия. Защо приемаме детския труд като нещо толкова отвратително? Защото това означава, че детето израства без детство, без игра. Още по-лошо е, когато трудът им се използва с цел на възрастните да им е по-удобно, както е обрисувано в тази поема на Сара Ноклиф Клехорн от деветнадесети век:

Голф игрищата са толкова близо до мелницата

Голф игрищата са толкова близо до мелницата,

Че почти всеки ден

Работещите деца да могат да погледнат навън

И да гледат как мъжете играят.

Много специалисти описват играта като място – място на магия и въображение, място, където детето може да бъде изцяло себе си. Както психологът Виргиния Акслайн пише за децата в предучилищната: „Те могат да си построят планина и да се изкачат безопасно до върха й и да се провикнат, така че да ги чуе целия свят: „Мога да си построя планина и мога да я съборя. Точно тук, аз съм голям!”. Припомних си по страхотен начин същността на играта на третия рожден ден на дъщеря ми. Бях организирал всякакви игри, които да играят в парка, който е отсреща на нашата улица и разбира се, като психолог, обясних всички тези сложни игри на децата, които стояха наоколо и ме гледаха сякаш съм от друга планета. Не бях сигурен как да процедирам. Децата бяха твърде превъзбудени, за да се приберат обратно в къщата, но не започнаха да играят и моите игри. Жена ми ме прекъсна и каза: „Хайде, всички, бягайте до другия край на парка и обратно!”. Всички побягнаха щастливо през парка, пищейки и смеейки се, след което хукнаха на обратно и се сгромолясаха на земята, хилейки се и опитвайки се да си поемат въздух. Те ме погледнаха и едно момче попита: „Това беше забавно, може ли да го направим пак?”. Схванах идеята.

Въпреки всичко не мога да спра да говоря за сериозната страна на играта. Играта е забавна, но освен това е смислена и сложна. Колкото по-интелигентно е животното, толкова повече играе. За разлика от охлювите и дърветата, всеки човек учи нови неща за света и за себе си, посредством открития и практика. Някои от тези неща ги научаваме автоматично, просто защото сме живи, но много от нещата ги научаваме посредством играта. Детството при хората става все по-дълго и по-дълго, което означава и повече налично време за игра. Играта е важна не просто, защото децата я практикуват толкова много, но защото има слоеве и слоеве от смисъл дори и в най-обикновената игра.

Вземете например една привидно проста игра като подаването – дете и родител си подават бейзболна топка. До голяма степен това е като да наблюдаваш водата на езеро под микроскоп. Близък поглед над една игра на подаване разкрива много за това, което се случва точно под носа ни. Детето развива координацията си между ръце и очи и грубите си моторни умения, двамата се наслаждават на времето си заедно, детето упражнява ново умение, докато го усъвършенства, а след това го показва с радост.  Ритъмът, с който топката лети напред-назад е мост, който наново изгражда дълбока връзка между възрастен и дете, а коментари като „добър опит” и „добро хващане” изграждат увереност и доверие.

Но тази простичка игра може също да съдържа насрещни подводни течения от чувства. Баща, който идваше при мен на терапия описа игра на подаване със сина си, при която синът му хвърлял топката с голяма сила всеки път. Той виждал колко ядосан и разгневен бил синът му предвид силата, с която хвърлял топката. Заедно установихме, че вероятно синът му в действителност го е питал: „Можеш ли да уловиш това, което хвърлям към теб? Нанагорно ли ти идват чувствата ми? В безопасност ли съм от собствените си импулсите, от гнева си?”. Синът на друг баща обичал да играе на подаване, но когато изпускало топката, момчето избухвало в плач и изблици на гняв и казвало: „Казах ти да я хвърлиш по-ниско – никога не ме слушаш!”. В този случай детето изглежда използвало играта като начин да освободи натрупаните наранени чувства, които нямали нищо общо с играта.

Не всяка игра на подаване или всяка игра с детето съдържа всички тези многобройни смислови нива. Но всяка игра е значително по-пълна със смисъл, отколкото обикновено си мислим. Първо, играта е начин да се изпробват ролите и уменията на възрастния, както правят и малките лъвчета, когато се боричкат. Малките деца се закачат грубо и си играят на дом. Когато децата опознават света и откриват какво могат да правят в него, те развиват увереност и натрупват умения.

Играта е още и начин да бъдете близо до другия и дори още по-важното – начин да се сближите отново след като отношенията ви са били охладнели. Шимпанзетата обичат да гъделичкат дланите си, особено след като са се били помежду си. Така стигаме до втората цел на играта, която обслужва нашата възхитителна, но сложена почти на последно място, нужда от привързаност, обич и близост.

Третата цел на играта при децата и тази, която е може би най-типично човешка, е да се възстановим от емоционалното изтощение. Представете си деца, които са имали тежък ден в училище. Те се прибират вкъщи и по един или друг начин усещате, че не се чувстват добре. Говорят за това или са раздразнителни и нетърпими. Затварят се в стаята си или пък изискват повече внимание. Но най-често спонтанно използват играта, за да се почувстват по-добре. Възможно е да играят на училище, само че този път те са учителят. Може да играят видео игри и за известно време да унищожават извънземни похитители. Или пък се обаждат на приятел и говорят за проблема, както правят и по-големите деца и възрастните, вместо да играят. Като влизаме в роля, или като преразказваме историята, ситуацията може да бъде пресъздадена. Този път обаче детето води парада. Като разиграва всичко наново, постепенно се освобождава. Бягството в книга или в изтощителна тенис игра могат също да помогнат след тежък ден.

Едно дете, което познавах и което имаше доста трудности с четенето, винаги се прибираше от училище и правеше нещо, в което е наистина добро като рисуването. Преди вечеря тя показваше на родителите си какво е нарисувала. В един сладък момент тя осъществяваше отново връзка с тях, възвръщаше увереността си в уменията си и се отърсваше от фрустацията и унижението от това да се чувства сякаш се е провалила в училище.

Преди да задълбаем в повече подробности относно този дълбок смисъл на играта, позволете ми да кажа отново, че играта е забавление. Очаква се времето, което прекарваме с децата ни да е весело. Учителката на дъщеря ми в предучилищната ми каза, че децата в предучилищна възраст се смеят средно триста пъти на ден. Какво би се случило, ако всички правехме така? Нека се забавляваме повече: пейте глупави песнички, падайте, преувеличавайте, бийте се с възглавници, разказвайте вицове. Ако сте ядосани, защото за дванадесети път трябва да напомните на детето си да си вземе закуска за училище или да изхвърли боклука, следващия път опитайте да изпеете молбата си с престорен оперен глас, вместо да използвате обичайния натякващ тон. Най-малкото ще привлечете вниманието му.

прочети част 3


Преведен откъс от книгата “Playful Parenting” на д-р Лоурънс Дж. Коен

FacebookTwitterGoogle+TumblrPinterestSvejo

Posted in: Полезно

1,721 преглеждания

Comments are closed.