От момента, в който бебетата и родителите започват да се взират едни в други, те започват да използват играта като начин за сближаване. Всяка игра, с която хората се забавляват може да ги сближи, а някои игри са именно относно сближаването. Игри като „Дзак” и криеница играят с идеята за близост и дистанция. Допитах се до едно семейство, чийто син измисли страхотна игра за сближаване. Той слагаше родителите си да седнат на дивана, след което се засилваше срещу тях и се приземяваше точно помежду им. Тогава те започваха да се състезават кой ще го хване първи и това обикновено прерастваше в игра на въже, но с кикотещо се човешко създание. Играта е едно от най-добрите средства, които някога за измисляни за изграждане на близост. Мисля, че това е причината, поради която, когато попитаме децата в училищна възраст какво е играта, те се фокусират върху свързаността на хората в играта: „Играта е това, което правиш, когато си с приятелите си.”
Когато дъщеря ми беше на пет и все още обичаше игри с измислици, понякога, когато й се ядосвах, ми казваше: „Хайде да си представим, че ти си бащата, а аз дъщерята и че си ми ядосан.” Помислях си, че това няма да е особено трудно, но скоро се смеехме вместо да се караме. Мислех си, че е много умно от нейна страна да превърне посредством играта раздалечаването в сближаване. Тогава прочетох и как шимпанзетата използва игри с измислици и бях още по-впечатлен.
Шимпанзетата, особено възрастните мъжки, се бият много помежду си, но освен това са и експерти по сдобряването. Те обичат да се сдобряват. Когато две шимпанзета имат проблем със сдобряването след сблъсък, понякога едно от тях започва да се преструва, че си е намерило нещо интересно в тревата. Те викат и крещят и всички останали шимпанзета ще отидат при него, за да видят какво е намерило. Тъй като там всъщност няма нищо, едно по едно те се разотиват. Всички освен онова, с което са се били сбили. Двамата бивши съперници ще продължат да скачат развълнувано нагоре-надолу в тревата около въображаемото нещо в тревата. Накрая те се спират и започват да се пощят един друг, което е знак при шимпанзетата, че приятелството между тях е възстановено.
Ако шимпанзетата и 5-годишните го правят, тогава мисля, че може да се съгласим, че използването на играта като начин да се сдобрим е доста базисна идея. Но понякога децата не се сближават или сдобряват толкова лесно. Те може да се чувстват толкова изолирани, че да се оттеглят в някой ъгъл или да връхлетят агресивно, размахвайки и двете си ръце. Те може да са дразнещи, нетърпими или откровено вбесяващи, докато се опитват отчаяно да ни покажат, че се нуждаят от повече близост. Тези ситуации са повик да отделяме повече време за игра, не да раздаваме наказания или да оставяме самотното дете съвсем само.
Когато децата се чувстват изолирани, може да изглеждат резервирани или потиснати. Или вместо това може да изглеждат хиперактивни, неспособни да внимават, да седят спокойно или да се успокоят. И в двата случая светът не е в краката им, както за децата, които умеят да се сближават.
– Едно самотно дете казва: „Скучно ми е.”
– Едно 12-годишно въздъхва: „Никой не ме харесва.”
– Родителят казва: „Не знам какво си мисли моето три-годишно, изглежда толкова тъжно понякога, но не иска да ми каже какво става.”
– Опитвате се да накарате дъщеря си да се обади на приятелка и тя се развиква: „Не мога да й се обадя. Ами, ако не си е вкъщи?”
– Едно 8-годишно дете е винаги в края на игрището, дори когато познава всички деца добре. То казва: „Просто не обичам да играя футбол.”
Най-разпространената родителска реакция на изолацията на децата е раздразнението или тревогата. Може да се съсредоточим върху дразнещото поведение, без да виждаме болката, която се крие под него или да виждаме съвсем ясно болката, но да се чувстваме безпомощни да я премахнем. Това са трудни моменти за всеки родител. Това, от което се нуждаем са ключове, с които да отключим вратата на крепостта на изолацията и да помогнем на детето да излезе отново в полята на играта. Playful parenting предоставя достъп до тези ключове.
Докато пишех тази глава, една майка, с която бях работил ми се обади да ми каже, че е използвала принципите на Playful parenting, за да се сближи отново със сина си. Нейният тригодишен син Дейвид бил кисел, откакто майка му и баща му се върнали от дълъг уикенд, на който отишли без него.
„Дейвид беше наистина като лепка и хленчеше”, каза тя. „Всеки път, когато се опитвах да изляза от къщи, или дори от стаята, той ме сграбчваше сякаш животът му зависеше от това. Вчера беше седмичната ми игра на тенис с приятелка. В момента, в който Дейвид видя, че се насочвам към вратата с тенис ракетата ми ме сграбчи за крака и започна да плаче да не отивам. Опитах се да му обясня, че това е „срещата за игра на мама”, но той само се прилепи още по-силно. Беше ясно, че това ще прерасне в голям физически сблъсък и сърце не ми даваше да го отблъсна от себе си и да го оставя на детегледачката.
„Тогава си припомних какво сме си говорили с теб. Вместо да отблъсквам Дейвид, аз го вдигнах и го занесох на дивана. „Добре”, казах му щастливо, „Няма да играя тенис. Ще остана тук с теб и ще подремна. Тооолкова съм уморена. Каква удобна възглавница.” Прозях се и легнах върху него и се престорих, че хъркам силно. Той започна да се смее и да поставя ръка върху устата ми, за да ме заглуши. Престорих се, че се събуждам и се огледах наоколо, казвайки: „Къде е Дейвид? Това определено е доста ръбеща и швъклива възглавница!”. След това се престорих, че лягам отново, като го използвах за възглавница и похърках още малко.
„След още няколко минути кикотене, Дайвид ме избута от него и каза: „Тръгвай, тръгвай – закъсняваш за срещата си за игра.” Сбогувахме се с наистина сладка прегръдка на вратата, след което той си е прекарал добре без мен. Когато се прибрах беше ме нарисувал как играя тенис с огромна ракета.”
Преведен откъс от книгата “Playful Parenting” на д-р Лоурънс Дж. Коен
