Симона ще прави макарони на фурна по нова рецепта утре сутрин. Накара ме да навия аларма за 6:30 … да…
Но нямаме прясно мляко. На ъгъла има денонощен магазин и вместо да трябва да ходя в 6:30 до там реших да отида сега.
Това се случва в 22:15ч.
Пред магазина има локва. В локвата – дете на 2,5-3 години. С гумени ботуши. Приказка! „Колко яко!“ – казвам си. Вярно, че е късно, но пък майката явно е решила, че скачането в локви е по-важно от спането и най-вероятно би имала право …
Но не беше така.
Докато си мисля аз тези неща в главата за либералното родителстване, майката – това вече в действителността – дърпа детето, удря го три пъти, като при третия го блъска в стената на магазина и то пада. След което започва да му крещи: „Аз какво ти казвах на тебе бе?!?“
А то се опитва да стане от земята и от страх не може да заплаче.
И тука, нали, спира разказа обикновено – почваме да цъкаме с език, да разказваме на приятели, да пишем пост във Фейсбук … Да, ама аз не издържах. Може би, защото тази ситуация много се сблъска с фантазията ми за радостно цопане в локва. Или може би, защото вече си имам две момчета, които с радост бих завел в локвите и за които не мога и да си представя да удрям и блъскам в стените.
Та вместо това започнах да се карам с жената – ама така, все едно че ми е паркирала пред гаража или се е прередила пред опашката в НАП:
– Ама какво правите с това дете?! Ще го нараните!
Тя ме игнорира. Продължава да се кара на онова 2,5-3 годишно човече и да го дърпа, за да я погледне: „Какво съм ти казвала на тебе бе?!“
– Няма значение какво сте му казвала – викам по нея аз – това, което му показвате ще види.
Тук вече тя явно разбира, че на нея говоря и че чакам реакция. Обръща се към мен с поглед на интелектуалец, когото питат за нещо пошло:
– Ние познаваме ли се? – ми казва тя с ехидна усмивка.
– Ама какво значение има, дали се познаваме. Сега трябва да мога да се обадя на социалните или нещо – това да биете така дете е недопостимо!
Тя започна да ми обяснява как не бивало да се бъркаме в живота на другите, при което аз казах силно: „Да, бе, да, бе!“ и си влязох за мляко. На излизане вече само му говореше и поне не го дърпаше и удряше.
Това сме си го говорили със Симона още като се роди Николай преди почти 6 години – защо не е ОК да направиш забележка на някой, че си бие детето. Неслучайно дадох за пример паркирането пред гаража – на мен така са ми се карали хора, че им спирам на мястото, че на бой са налитали. Веднъж даже ходих да подам жалба в полицията, защото човекът ми се закани, че ми записва номера и ми знае колата … Ако някой ви пререди на опашката няма да си мълчите.
Ако видите, че шофьор блъска пешеходец, редно ще е да кажете нещо, поне да сте си в ролята на свидетел ако не друго.
Преди няколко деситилетия, след потресаващо убийство в oживен квартал в САЩ приемат закон, че ако свидетелстваш предстъпление и останеш БЕЗУЧАСТЕН си съучастник (в някаква степен).
И да, знам, че имаше някакви драми покрай Истанбулската конвенция и правата на децата и това „българското семейство“ е над всичко, ама да налагаш ти 2-3 годишно дете в 22:15ч, че „не те било слушало какво му казваш“ и то с идеята, че това, което правиш, ти е в пълното право, това аз не мога да го проумея.
И понеже започнах със „Страхотна идея за подарък за Деня на детето!, eто я и нея:
Дайте, моля ви се, да направим социално-прието да се караш на хора, които си бият децата. Вярно, това няма да ги спре да си ги бият вкъщи, но пак ще е нещо. Пък и травмата от това да те набият пред приятелите ти, пред магазина или в парка, където уж си, за да се забавляваш, ще я няма.
И това ще е най-страхотният подарък за децата, които ние като (нещо като) общество можем да им дадем.
Автор: Крум Крумов
