от Михаил Лъкатник
От училище се връща
палавият Пантелей.
Във кожуха се загръща,
тича да се позагрей.
Но се спира на площада
неспокойното момче.
На съседската ограда
гледа: кацнало врабче.
Жадно,
гладно,
омърлушено,
от комините опушено,
и му е студено много,
и под вежда
то поглежда
строго.
Чантата в снега запраща
палавият Пантелей.
На врабченцето изпраща
топка сняг, да го „загрей“.
— Чик-чирик! — далеч отлита
оскърбеното врабче.
Към речицата извита
крачи лошото момче.
Над реката — мостче малко,
а на мостчето — дете.
То от страх поглежда жалко
и крачка̀та си плете.
Ха, ха, ха! Ще се подхлъзне
и надолу ще се плъзне,
ще забие нос в леда.
Под леда
пък за беда
е студената вода!
Но да падне му помогна
Пантелей — „добър юнак“.
От плача му се не трогна —
здраво му подложи крак…
И върви си по-нататък,
и си свирка, и си пей.
Сто бели по пътя кратък
сам извърши Пантелей.
Пет фиданки счупи той,
а стъкла — иди ги брой!
Три деца в снега събори,
грубо с две жени говори.
И какво ли той не стори?
Спори,
бори се,
бърбори
и прескача в чужди двори.
Миг след туй, подвижен, лек,
спря пред снежния човек.
Снежният човек направа
бе на майсторска ръка.
Имаше перчем от плява,
имаше дори крака.
Здраво той на тях стоеше
там от вчера вечерта.
Въглени-очи въртеше.
Гледаше щастлив света.
Но когато забеляза
пакостника Пантелей,
килна капата си — ваза,
рече: — Лошотия, брей!
Пантелей обаче смело
взе му морковчето-нос,
тупна снежното му чело,
каза му: — Защо си бос?
Трябва някакви опинци
хората да ти дадат.
Трябва даже и със клинци
здраво да те подковат…
Трябва после със метлата
вред снега да изметеш,
да не кажат в махалата:
„Даром хляба ни ядеш!“…
Не изтрая на шегата
белоснежният добряк,
а замахна със метлата,
после пак… и после пак…
Па подскочи и подхвана
пакостника Пантелей…
Стана тя, каквато стана!
Много лоша стана, брей!
В сняг оваляни, и двама
се търкалят надалек.
Гледай: Пантелей го няма,
няма снежният човек…
Топка бяла,
снежна цяла,
все лети и все не спира,
все лети и сняг събира,
селския мегдан мете
и расте, расте, расте.
А след нея тичат псета,
тичат селските момчета,
тичат млади,
тичат стари
през огради,
през дувари…
Вън от село чак я спряха
и край нея се събраха.
Със лопати и със вили,
без да жалят труд и сили,
топката от сняг разбиха —
Пантелей от плен спасиха…
Край
