В една гора сред буки стари
две зайчета – добри другари –
живели дружно и честито
и в дъжд, и в слънце на открито.
Под клонест бук спял Сиводрешко,
под млада шипка – Бързобежко.
За тях от всичко на земята
най-хубава била гората –
гората, дето са родени,
гората с клоните зелени,
с дъха на ягодите пресни
и с веселите птичи песни.
Но ето че дошла тъдява
лисица – хитра и лукава.
Пристъпвала безшумно, леко
и в тъмно виждала далеко.
Тя дупка скрита и дълбока
изровила си край потока.
Изтръпнали в гората всички,
замлъкнали щурци и птички
и бързокрила като вятър
разпръснала се новината:
– Пазете се, щом падне мрак!
– В гората се е вмъкнал враг!
– Какво да правим, Сиводрешко?
– Къде да идем, Бързобежко?
От всеки шум сега са плаша.
– И аз! Гората си е наша,
знам всяко долче и пътечка,
а някъде да шумне клечка
и сърчицето ми се свива…
Не, тъй не може, тъй не бива!
Сега, когато слънце грее,
по-малко ме е страх от нея.
Но вечер!… Ах, кажи ми, братко,
ще спим ли пак спокойно, сладко?
Чак в тъмно зайците решили,
че още утре с дружни сили,
в най-хубавия горски кът
къщурка ще си построят.
Подпорки ще намерят прави,
ще преплетат клонаци здрави,
да няма нежелани гости,
здрав прът вратата ще залости.
Па нека дебне, нека слуша
отвънка старата хитруша.
– Строежът почва утре… но…
ще спим ли тая нощ?… Дано.
Изгряла ясна месечинка
и всяка горска животинка
се спотаила в тъмнината.
Но всички тая нощ в гората
останали до късно будни.
И само два фенера чудни
блестели в клоните на бука:
на бухала очите. Тука
като същински часовой
на пост в нощта останал той.
Най-после светнала зорницата.
На лов не ходила лисицата.
Сред шипковите храсти скрита
запяла птичка гласовита.
Подскочил Бързобежко: „Ах,
дали таз сутрин се успах?
А днес започваме строежа!…
Не, още е росата свежа!
И как е хубаво в зори –
едно, две, три, едно, две, три –
гимнастика да се направи.
Сега бегом! Живот и здраве,
довечера ще е готова
и нашата къщурка нова!“
– Ще почваме ли? Съмна вече! –
извикал още отдалече
засмян и весел Бързобежко.
Приятелят му Сиводрешко, о
грян от първите лъчи,
разтъркал сънено очи.
– Дойде ли? Ех, че си припрян!
Я чуй – съседът ми Мецан
пухти и хърка тъй, че аз
не съм поспал дори и час,
все буден съм лежал нощес!
Да почнем утре вместо днес!
Отново румена зора
огряла старата гора.
И Бързобежко втори път
дошъл къщурка да строят.
Но Сиводрешко рекъл пак:
– Не мога днес! Ей в този крак
ми влезе трънче и боли
като че има сто игли!
Повярвай, иде ми да плача.
Да дирим доктора – Кълвача, –
че млад съм и не ми се мре.
Строежът утре. – Е, добре!
И пъргавият Бързобежко
за трети път при Сиводрешко
дошъл с любезната покана
да почнат работа от рано.
А Сиводрешко пак не става.
– Виж – рекъл, – облак се задава
и нищо чудно изведнъж
да рукне над гората дъжд.
А в дъжд не ходи Кума Лиса.
Затуй спокойно прибери се,
легни си в мекичката шума.
Ще почнем утре – честна дума!
Дошъл очакваният ден.
Но Бързобежко спрял смутен,
полазили го хладни тръпки:
видял наблизо пресни стъпки,
усетил лоша миризма.
Разбрал – била е тук сама
наскоро хитрата лисица!…
И паднала една сълзица
по бузката на Бързобежко.
Навел уши, въздъхнал тежко:
– Ах, братко мой, останах сам,
изяла те е Лиса, знам…
– Хей, тук съм, тук съм, стига плака! –
извикал някой от шумака.
Проскубан, с дрешка изподрана
от злите нокти на Лисана
и с нос, червен като черешка,
след миг изскочил Сиводрешко!
– Е, утре ще строим, нали –
пък ако ще и да вали! –
замолил Бързобежко пак.
А Сиводрешко викнал: – Как?
От „утре“, братко, полза няма –
днес почваме строежа двама!
Намерили си здрави клони
и остри трънчета-пирони,
събрали камъчета чисти,
донесли папратови листи
и зайчетата с дружни сили
къщурка чудна построили –
къщурка с покрив и вратичка,
посред гората сам-самичка.
А щом се мръкнало навън,
вратичката подпрели с пън,
мъх зайчетата си постлали,
прегърнали се и заспали.
А Лиса – гладна и сърдита –
излязла в тъмното да скита.
Върви и мисли: „По погрешка
изпуснах снощи Сиводрешко,
но тази вечер ще го хвана!“
И до къщурката Лисана
по прясна заешка следа
дошла безшумно. Но беда!
Ни дупка има, ни пролука,
как да се вмъкне Лиса тука?
Сумтяла, близала мустак
и гладна си отишла пак.
Лисана хукнала наслуки
през три бърда, през десет чуки
на лов не тръгнала в гората
до днес кумата опащата.
Но там, сред ягодите пресни,
там, дето птички пеят песни,
все още като костенурка
се гуши заешка къщурка.
Там гости – разни животинки
и бръмбарчета, и калинки –
са винаги добре дошли:
на завет – в дъжд и бури зли,
на сладки приказки – през май,
в студа – на чашка горски чай.
