Ръцете ми заети бяха през деня.
Не можех да играя или да ти почета;
Когато молеше и канеше ме ти,
за теб минутка аз не отделих.
Днес кърпих дрехите и сготвих, после прах,
ти дотърча с рисунка и със весел смях
и каза:“Мамо, виж каква шега!“
Аз рекох:“Синко, чакай малко, не сега“.
Внимавам хубаво да те завивам,
молитвата като си кажеш и излизам,
на пръсти отивам лампата да загася –
а трябвало е още миг да постоя.
Животът кратък е, годините летят и изведнъж –
момченцето пораснало е и е вече мъж.
Не е край теб с молбите си безкрайни
и не споделя скъпоценните си тайни.
Албумите с картинки са прибрани,
игрите до една са изиграни.
Молитвата вечерна, целувка за нощта –
това са вече минали неща.
Ръцете ми, заети постоянно,
сега притихнали стоят.
Тъй бавен, муден, празен е денят.
Да можех да се върна и да сторя
онези нещица, които искаше ми ти с: „Мамо, моля!“
неизвестен автор
