Щастието да си майка няма нищо общо с подробностите от пейзажа

Очарованието на септемврийските сутрини е несравнимо. Слънцето припича, меко и гальовно като бебешка бузка. По септемврийски се е кротнало и все по-свенливо наднича през още зелените завеси на дърветата. Градинката е почти пуста и очарователно тиха. Само на „кучешката алея“ цари оживление. Там в този час се вихрят най-шумните спорове и игри.

Винаги съм смятала, че сутрешната домакинска работа – пералня, пране, под, моп, мивка с неизмити чинии, ютия, може да почака и вместо да губим ценни мигове заради нея, по-добре да избягаме с децата на разходка точно по това време, именно заради спокойствието на този момент. Повечето мами, които познавам обаче, първо се заемат с безбройните задължения у дома и сколасват за разходка едва към обяд, когато шумотевицата изнервено превзема градинката, квартала и града.

В парка съм, защото имам среща с моя близка, която от година и половина е в отпуск по майчинство. Отдалече ги виждам да ми махат усмихнато, а аз нямам търпение да ги нагушкотя, малкия съм виждала само на снимки. Той ходи от скоро и няма търпение да го извадим от количката, за да се упражнява със скоро проработилите си крачета, докато ние едва успяваме да си настигнем мислите, че да споделим всичко наведнъж.

Десет минути по-късно се дивя колко добре се справя бебчо и се чудя как така бързо съм останала без спомените си какво е да имаш току-що проходило бебе. Щъка като билярдно топче по пъстрия килим на близката поляна и ако ей сега го мяркам на пет без десет от центъра на градинката, само след едно примигване е на върха на малката стрелка, устремил крехко телце към пързалката. Тичането е сериозно, следването на неговите стъпки – неотклонно. На единадесетата минута отклонявам от мислите си въпроса: „Как поддържаш тази момичешка фигура?“ Тя не само, че няма нито един излишен грам, но ми се струва дори по-слаба от времето преди да забременее. И само от едни поглед разбирам защо това е така.

И как да е друго, та тя не спря да подтичва, кляка, навежда, протяга, вдига… бебе вместо гиричка – „Бебе-фитнес“ светва в главата ми, подобно на рекламен слоган фразата, която най-добре би обяснила какво се случва на метри от мен. След като сама си отговорих как поддържа форма приятелката ми, без особени затруднения успях да си обясня и основните акценти в аутфита й. Бели кецове (е, с малки сиви пеперудени отпечатъци, познайте от чии подметки), къси дънкови панталонки и свежарски топ на презрамки, добре пристегнат над гърдите (за да й удобно да се навежда). Ако не знаех на колко е и че тя точно е майката, щях да си помисля, че е детегледачката.

Докато през рамо и накъсано успява да ми разкаже за първото му зъбче, че 1,23 е цифрата, която я е декласирала от взимането на онези заветни 35лв. месечно, че системата за отпускането им е тотално болна, че в спешното е платила пари на ръка, за да му извадят кърлеж от крачето, а като си поискала касова бележка много развеселила дежурните, че една циганка й помогнала да качи количката с бебето в тролея и докато това добро дело се случвало, останала без телефон, че съседите й били много мили: „Ама, толкова е сладко това дете, тропка като конче!“ – защото, нали разбирате, много им тропало, все едно по главите им ходело! Що не му обуела кожени топлинки, от ония дето са с рунтавото на агнешката кожа навътре! Ми, да му обуе, ама сварено бебе за какво й е!? Разбирам и че майка й нямала никакво време да се занимава с чужди (чужди!) бебета „На тия години, ти представяш ли си?“, пък и крайно време било да помисли за себе си, научавам и че е забравила от къде се влиза в Народния, а за да си плащат навреме тока, парното и наема, с баща му се виждат от дъжд на вятър, което май трябва да ми подскаже, че лятото е било доста постно откъм татковщини. Добре, че чудото заспива в девет, храни се добре, заиграва се доволно дълго само, и отвреме-навреме дори уцелва момента с гърнето.

Абе, като цяло без никаква следа от суеверие,приятелката ми си признава, че й се е паднало бебе-мечта. И за всеки случай изпуска онова „пу-пу, да не са му уроки“ към пазвата си.

До петнадесетата минута се опитвах да вляза в техния ритъм и да следвам мислите на приятелката ми, след това продължих с по-скромната амбицията само да съм някъде около тях, но те така бързо и рязко сменяха посоките, че нямах никакви шансове. И докато се чудех как да й помогна, че да успее да седне поне за малко и да разменим по някоя клюка от последните пет години за разни общи познати, осъзнах, че е най-добре поне аз да застана в покой на едно място и търпеливо да изчаквам онзи момент, в който прелитаха като комети покрай мен и просто да се радвам на гледката.

Бях забравила колко много усилие и невъзможност да се следват предварителните планове, изисква този период от живота на детето. Прохождането в комплект с проговарянето и изникването на първите зъбки – тези три основни момента, които колкото и прозаични да изглеждат отстрани, преначертават изцяло ежедневието и режима на бебето от една страна, и на родителите, от друга.

Тези моменти са съпъствани от физическо неразположение, болезнени венци, мокри фланелки от проточените до коремчето лиги, нетърпението да опознаят света на собствен ход, поне стотината тупвания по дупе дневно (добре, че е памперса) и невъзможността ни на битийно форматирани личности, които няма как да разберат онова, което се опитва да ни каже малкият човек. Не, че не се опитва да го прави постоянно, но някак непреводимо си остава изречението: „Мълшко оейо брррлямб, тум поткол мъм, дада?“, въросителната е, защото интонацията е такава, изражението е с едната вежда вдигната до средата на челото, плюс съвършено малко паказалче сочещо джоба на количката, където е шишето с плодов сок. Да живее жестомимическия език!

В едната минута, в която бебо се заигра с първото есенно листо (за първи път виждаше жълто листо) и докато напевно му обясняваше нещо свое (разбираха се перфектно!), успях да попитам приятелката ми: „Щастлива ли си?“ Защото изглеждаше точно такава, а в същото време, макар и в резюме, сподели толкова разочароващи факти от живота си на майка през последната година.

Отговорът блесна като светкавица и се заби право в сърцето ми: „О, да, много! Много! Както никога преди. Прекрасно се чувствам и никога не съм била по-щастлива! Другото са само дребни подробности и временни затруднения.“

Да, наистина – тя държеше най-ценното в ръцете си. Всичко друго губеше тежест пред тези десетина килограма щастие?

Заредиха ме с положителната си енергия, с усмихнатото си настроение, с очарованието на непреводимия бебешки език и с нетърпението да ги видя скоро отново.

Докато крачех обратно към къщи, осъзнах, че моменти като този са толкова редки, а оставят такава дълбока диря в съзнанието ни, сигурно затова са безценни. Не можех да си припомня къде бяха се дянали моите собствени спомени от първото зъбче, от първата стъпка, от непреводимите буквосъчетания, които идват, за да ни разкрият неподозираната необятност на един нов живот – този на собствено ни дете.

Какво губим когато избираме да мием чинии и да гладим до несвяст, вместо да тичаме заедно в парка, да правим „бръъъъъъъм“ с уста или да поспим в едно легло в хладната следобедна стая?

И какво печелим, когато инвестираме 10 секунди от живота си в прегръдка!

Въпросите не очакват отговори.

А септември обещава още слънчеви утрини.

Забравете за чиниите или направо ги изхвърлете!

И потичайте след децата сега. Защото те много скоро ще се пускат от ръката ви, за да излетят. И летят толкова високо, че освен да им се любувате от ниското, ви остава единствено възможността да си поплачете скришом за пропуснатите в миене на чинии мигове.

Текст: Нели Терзиева