1. Етикет за личната хигиена
„Всеки ден през последните шест години не преставам да повтарям: „Пусни водата в тоалетната“; „Избърши си дупето“; „Измий си ръцете“!
И това, че го правя не означава, че не си обичам детето, но, ако не го повтарям, няма да бъде направено. Толкова ли е трудно!?
Не зазбирам защо седалката в тоалетната е опикана? Защо има ако на прекрасния ми тапет?
Тези въпроси може и да ви се сторят странни, но те са си истинско предизвикателство за мен!“
2. Момичетата на татко
„Честно казано, най-трудното нещо, с което трябва да се справя е ревността към съпруга ми. Имаме две момичета и те за мен са истински съкровища, но винаги търсят утеха и опора при баща си. Той е страхотен баща и невероятен съпруг, който намира решения за всички проблеми, но това не променя факта, че връзката, която има с тях, е много по-силна, отколкото връзката, която те имат с мен. Веднага след като престанах да кърмя и по-малката, сякаш нито една от тях не искаше да има нищо общо с мен. Дълбоко съм убедена и знам, че е типично за момичетата да бъдат силно привързани към бащите си и аз съм много щастлива и благодарна, че имам такъв човек като съпруга ми в живота си, но ми е трудно да приема, че поне мъничко не ги привличам.“
3. Децата са енергийни вампири
„Децата са истински енергийни вампири. Отначало си мислех, че положението няма да се промени кой знае колко от времето, когато бяхме само двамата със съпруга ми. Каквото и да правехме, никога не съм се чувствала изтощена и без никаква енергия. Даже обратно, а сега децата просто изпиват цялата ми енергия. Уморява ме постоянното им говорене, крясъците, споровете, хилядите им въпроси. Единственият начин да ги укротя, е, да им пусна телевизора, а не искам да е така. След това се чувствам ужасно виновна.“
4. Живот като във врящ вулкан
„Установих, че най-трудната част от родителството е времето на пубертета. Това е живот в непостоянен, хормонален и незрял вулкан от настроения и емоции, който във всеки момент може да избухне с неподозирана сила. Това е време, в което родителят е истински злодей в живота на децата си. Да останеш спокоен и да не полудееш е много трудно. А, час след поредния емоционален срив, те ще се разплачат и ще ви кажат, че са ужасни, а вие сте най-прекрасния родител, за който всяко дете може само да си мечтае. Хормоните са много страшно нещо!“
5. Няколко дини под една мишница
„Обичам децата си, обичам съпруга си, но понякога се чувствам освен като майка, и като магаре, като доставчик на мляко, четец на книги, и всичко това докато отговарям на хиляди въпроси, нали съм отговорник по намирането на всякакви отговори, говоря непрекъснато. А, и още, интимен партньор, финансов съветник, машина за целувки. Объркахте ли се вече коя и каква сте, след като вече сте опитали да сте всички тези неща. Положението в определени моменти е сякаш съм единствения човек на планетата, които може да отговори на всякакви въпроси. Имам чувството, че всички го правят нарочно, за да ме дразнят.“
6. Три деца, три вселени
„Намирането на най-добрия начин на взаимодействие с децата е голямо предизвикателство за мен. Най-голямото ми дете от малко се държи като възрастен човек. Нещо като стара душа. Неговите разбирания е разсъждения никак не се вписват в кратките му 8 години живот. Сигурно затова, когато все пак се държи като дете, ужасно ме вбесява. Налага ми се непрекъснато да си напомням, че той въпреки всичко и все пак е дете, което се нуждае от търпение, напътствия и игри.
Второто ми дете е на 5 години и е толкова сладък, че е невъзможно да го възприемеш за толкова голям, както и да му възложиш каквато и да е задача. Само като го погледна и усещам, че аз съм тук, за да го пазя като бебе, да не позволявам косъм да падне от главата му или да му се случи нещо, което да порази прекрасната му душа.
Да, да, знам, че това не е от полза за него, но не мога да спра да се старая да правя всичко за него. И вместо него! Знам, че той трябва да се научи да се справя сам, че трябва да е готов за живота, който е труден, но сега съм готова да му спестя всяка трудност.
Третият е като лъв! Винаги убеден, че може всичко, че знае всичко, макар да е само на 2. От една страна искам да го възпирам и отрезвявам, но от друга не мога да му кажа, че въпреки желанието си, не се справя и че усилията му са понякога напразни. Често неговото „Мога сам!“ ме изнервят до крайност, защото нямам цял ден на разположение да го чакам.“
7. Споделяне на всичко
„Децата се нахраниха и си направих сандвич за мен, е познайте дали го опитах. Изведнъж се сетиха, че са много гладни!
Купих си нова клавиатура да компютъра, и нея трябваше да изпробват първи, въпреки че възрастта им съвсем не е подходяща за занимания с компютър.
Искат ли топъл шоколад? Не! Искат моето пепси!
Да имаш деца е прекрасно, обаче, защо никой не ме предупреди, че ще трябва да споделям всичко. Не, че е лошо да се споделя, но често споделеното изобщо не стига до мен. Та, аз дори не мога да послушам любимата си музика, без някой да крещи наоколо: „Мамоооооооооооо…“
8. Занимания за развитие на търпението
„Имам две деца, на 3 и на 8 години и за да балансирам успешно, така че аз да съм спокойна и те доволни, ги държа под контрол, но давайки им и свободата да бъдат деца. Обичам да си играя с тях, но винаги им показвам кога точно трябва да свърши играта. Най-трудната част е с търпението, когато им дам задача да свършат нещо, а на тях им отнема 30 секунди само, за да осмислят инструкциите ми и да се задействат.“
9. Тревогите не спират с порастването
„Децата ми са на 17 и 18 години и имат свой собствен живот. А аз продължавам да съм кълбо от нерви, което не спира да се тревожи за това къде са и какво правят. Казвам си: „Но те са на 17 и 18 години и трябва да могат да правят каквото си искат, стига да не попаднат в беда. Те са добри деца и им давам свободата, която заслужават, но това ме кара да се безпокоя още повече. Аз просто ги обичам и искам най-доброто за тях.“
10. Аз съм пълен провал като родител
„Понякога имам чувството, че съм се провалил напълно като родител и се ужасявам от мисълта, че отсъствам от детството на детето си, както и че ще го загубя заради това. Споделям попечителството над него с майка му и правя всичко, което е по силите ми, за да съм добър баща, въпреки всичко. Непрекъснато си повтарям, че трябва да съм по-търпелив, да съм повече време с него, а после отново върша нещата по стария начин. Страхувам се, че един ден ще отвора очи и той вече ще е тинейджър и аз ще съм пропуснал безброй важни неща от живота му, от детството му. Той е фантастично дете, приказлив, учтив и се чувствам виновен, защото не мога да съм край него постоянно и да направя достатъчно, за да ме има в живота му. Страхувам си, че ще му липсвам във важните моменти от живота му. Всеки път, когато го връщам при майка ме наляга чувството, че не съм направил достатъчно, а той става все по-голям и ме е страх от това, което следва. Той винаги ще е моето сладко момче, но понякога имам чувството, че губя връзката си с него.“
