Тази история на майката и блогър Kathleen Fleming от Majestic Unicorn, разказваща как сина й счупва огледалото вкъщи, е наистина вдъхновяваща.
Така изглеждаше моя коридор миналата сряда.
Счупен.
Режещ.
Опасен.
Това беше моят коридор.
Моят син го направи.
Понякога, наистина често, нещата се чупят – непоправимо. И направо ти спират дъха.
На мен ми спря дъха, когато сина ми нахлу в банята, фрустриран, бесен заради някакви много значими за него причини. А след това избра да тръшне с всичка сила вратата на банята, което доведе до счупването на милион парчета на огледалото, монтирано на предната й част.
Аз стоях тихо. Огледах щетите и си поех дълбоко дъх. Изведох кучето навън, за да не си нареже лапичките, затворих и котката в мазето поради същата причина. Излязох в задния двор и усетих горещите сълзи, стичащи се по лицето ми. Изумително е колко сам може да се почувстваш ако си самотен родител в моменти като този. Осъзнах колко уплашена и разочарована се чувствам. Това наистина ли се случи току-що? Да. Наистина.
И докато стоях и се чудих, дали това беше, или не беше индикация за неговия развиващ се характер, чух сълзите му през прозореца над мен, идващи от вътрешността на банята.
Душата му страдаше. Той също не го беше очаквал. Здравей, Гняв , не помня да съм те канил в дома си!
Страшно.
Ужасен.
Засрамен.
Притеснен.
Уплашен.
Поеми дълбоко дъх, майко-воин. Дълбоко дъх. Тази малка, деликатна душа се нуждае от теб точно сега. Той има нужда от най-доброто от теб. Твоето огромно съчувствие. Твоята най-нежна и силна майчина любов. Още няколко дълбоки вдишвания. Иди, мамо!
Тръгвай. Тръгни сега. Отиди и отвори предната врата, прескачайки на пръсти през счупените стъкла, чуй как той те чува, че идваш, виж леко отворената врата на банята, виж лицето, което обичаш повече от всичко на света, сега зачервено от притеснение и мокро от сълзи и накрая неговия глас толкова тих: „Мамо, никога повече няма да го направя. Много СЪЖАЛЯВАМ.“
Още сълзи. Още подсмърчане. Такава несигурност на сладкото му личице.
Иди, мамо. Вземи го. Иди сега. Гушни го силно. Да, ти също плачеш. Прегърни го. По дяволите, това е доста сериозно. Гледай го как се свива на топка в скута ти. Виж колко много иска да го обичаш. Да бъде успокоен от теб. Виж колко е мъничък. Колко крехка е душата му.
Обичам те.
Ти си на сигурно място.
Аз съм тук.
Точно тук.
Лошото мина.
С мен си.
Аз съм тук.
Обичам те!
Давай, мамо. Кажи му за гнева. Разкажи му сега. Гневът наистина е мощно чувство. Гневът изгаря. Може да прочисти. Може да те унищожи. Той кимва. Усеща го. Току-що го е срещнал.
Има много по-добри начини да изразиш чувствата си.
Ще поработим над това заедно… утре.
Аз съм тук, за да ти помогна.
Ти си в безопасност.
Никога няма да си сам в гнева си.
Никога няма да си сам в страха си.
Аз съм тук. Ние сме заедно.
Сега заедно ще почистим.
И почистихме счупените стъкла. Тихо. Внимателно. Съсредоточено.
Понякога нещата се чупят. Понякога ние ги чупим. Не е важно чупенето, как или защо. Важното е как ще изберем да отговорим на случващото се. Дали ще оставим да ни погуби? Дали ще ни понесе надолу по спиралата на вината и наказанието?
ИЛИ
Ще ни помогне да запомним как да обичаме дълбоко и истински? Дали ще ни преведе по пътя на състраданието, през „правилно“ и „грешно“ към ЛЮБОВТА?
Да. Любов.
Давай, мамо. Иди сега. Предай всичко това на детето си. Научи го. Покажи му. Живей така! Нарича се ЛЮБОВ. Чиста и истинска. Иди. Сега.
