от Леда Милева
Станала рано зарана
нашата Меца-мецана.
Съчки в гората събрала,
огън висок си наклала,
та да направи чорбица
Меца на своите дечица.
Сипала бобец и ето,
скоро запяло котлето.
Литнала пàра нагоре,
Меца сама си говори:
– Сложих солта и пипера,
само къде да намеря
стръкченце-две мерудия,
гозба да видите вие?
Сетих се! Кума Лисана
е домакиня прибрана,
всички в гората я знаем,
чакай да взема назаем!
Меца, с пантофи обута,
тръгнала тъй, за минута,
бързо, додето е време,
стрък мерудийка да вземе.
Нека играят децата,
чудо ще стане чорбата!
Бързала Меца, но спряла –
сивото зайче видяла.
– Жив ли си, здрав ли си, братко? –
тя заприказвала сладко. –
Хапваш ли честичко зеле?… –
Час или два отлетели.
– Ех, че ме, Зайо, залиса,
бързам, отивам при Лиса!
Тръгнала Меца, но тука
чула кълвачът да чука.
– Слушай, другарю, от вчера
мисля си да те намеря:
чукаш от тъмно в гората,
рано ми будиш децата!…
Ето и ти ме залиса,
бързам, отивам при Лиса!
После решила да мине
Меца край свои роднини.
Първо се спряла при Ежко.
– Чух, че настинал си тежко,
имал си кашлица, хрема,
чуй, аспирини да вземаш!
Чай си свари от тинтява,
топъл го пий – да те сгрява…
Ух, че ме, Ежко, залиса,
сбогом, отивам при Лиса!
Спряла се Меца за малко
и при кумеца си: – Жалко,
пак ти съдрали кожуха!
Приказки разни се чуха –
уж си се вмъкнал в кошара,
а те натупал овчаря…
Ех, че ме, Вълчо, залиса,
сбогом, отивам при Лиса!
– Чук-чук! А в тази хралупа
лешници кой ли си трупа?
Ти ли си тук, Рунтавелке,
ти ли си тук, хубавелке?
Трупай, събирай – да има!
Скоро ще дойде и зима…
Ах, че ме, сестро, залиса,
сбогом, отивам при Лиса!
Тук-там Мецана поспряла –
ей месечина изгряла,
светнали ясни звездици,
млъкнали горските птици.
– Бре, що ли става чорбата?
Как ли са гладни децата?
Може без стрък мерудия,
чакай назад да завия!
Хукнала Меца веднага,
хукнала Меца да бяга,
в тъмното потна се връща,
спира пред своята къща.
Гледа – извряла чорбата,
гладни заспали децата…
Пустата Меца-мецана,
стана за смях из Балкана!
