Настъпва на около две и половина, три годишна възраст (според особеностите на всяко едно дете може да е по различно време, понякога и на около 4 годишна възраст). Това е т.нар. бебешки пубертет или още „Кризата на ината” [стр.92, Психология на детското развитие, проф. Ив. Бончева].
В този период детето иска да направи всичко само. То вече е подготвено за своята самостоятелност и започва да изпробва своите възможности – да се катери, да кара колело, да скача от високо, да рита топка, да се опитва да рисува върху лист, а защо не и върху стените, масата и където намери, да се храни и пие от чаша самостоятелно, да се съблича и събува, да се облича и обува, да контролира физиологичните си нужди и т. н. Говорът се развива, изреченията стават сложни, започват разнообразните въпроси и влизането на детето в различни роли у дома, в детската градина, навън. Започва да се състезава с другите деца. То активно играе с играчки, но и с наличните му предмети вкъщи и много обича да подражава на големите – да готви, чисти, простира, храни, къпе играчките, разучава телефона на татко, гримира се с козметиката на мама и какво ли още не.
До тук – добре.
Но детето все още няма окончателно формирани пространствено-времеви усещания, поведението му е импулсивно и то следва своите потребности и желания, като все още не умее да изпълнява чуждите. Получава сблъсък между това, което то иска да прави самостоятелно и правилата, наложени му от вън, от средата – родители, възпитатели и др. Този сблъсък поражда криза. Тази Първа възрастова криза е много важен период в развитието на детето.
Какво се случва?
Детето вече е достатъчно пораснало физически, за да се справя само, но още няма опит как да направи това. Не умее да изрази този свой порив с думи. Често поведението му е неочаквано, дори застрашаващо здравето му, понякога агресивно или автоагресивно. Ние възрастните сме нащрек, започваме да налагаме забрани и да блокираме на физическата активност – Не се качвай там! Ще паднеш! Не рови в този шкаф! Стой мирно! Пази тишина! и пр., и пр.
Детето иска да удовлетвори своите желания и да изследва околния свят, но срещайки забрани, реагира с познатите му от по-ранната възраст модели. Когато децата са малки, бебета, всички възрастни се радваме на двигателната им възбуда – те ритат с крачета, търкалят се, движат се бързо и т. н. Около втората – третата година детето си служи със същите движения, за да постигне своето: рита, блъска, хапе, крещи, търкаля се и т. н. Когато има израз на неудовлетворение на желанията на детето, то започва да реагира по познатия му начин, основно с движения на тялото.
Разбира какво му казват големите, но неговата потребност да се справя само, да разузнава, да се учи и дори да се заинати, е по-силна от готовността му да послуша възрастния и да се съобрази с наложените правила.
Как да се справим?
И как да подпомогнем детето да премине през тази своя криза сравнително безболезнено за всички? Няколко са нещата, които бихме могли да направим, за да се преодолее неприемливото, агресивното или автоагресивното поведение при вече порасналото дете:
- Добре е да му дадем модел как да се справи, да му покажем, да направим „нещото” заедно, родител/и и дете. Освен, че му се дава пример, модел, съвместното извършване на дейностите (независимо дали е игра, четене на приказка или дейност от ежедневието) дава на децата и така нужния им контакт с родителя, те наблюдават, имитират, трупат опит.
- Да помолим детето да ни помогне като си разменим ролите и си поиграем (например мама става дете, а детето мама).
- Да отстояваме наложените правила и режим, като обясним на детето какво искаме от него или какво е направило (не многословно – детето разбира думите, но все още не може да осмисли казаното, затова е добре да използваме кратки изречения и инструкции).
- Да сме на „една ръка разстояние” (достатъчно наблизо, за да го подпомогнем, но и достатъчно далеч, за да не правим всичко вместо него).
- Да подходим с търпение, спокойствие и обич.
Тази Първа възрастова криза и свързаните с нея поведенчески реакции на две и половина, три годишното дете е част от неговото израстване, няма как да ни подмине или да я прескочим. Детето ни има нужда от нас, родителите, за да премине през нея, да го гушнем, когато страда, да сме до него, за да му покажем и обясним, да го оставим да опита да се справи само, като не го блокираме, а го подпомогнем с обич и търпение.
И да го поощрим, когато е успяло в своя самостоятелен опит, защото Аз мога сам! е от голямо значение за емоционалното израстване на три годишното дете и му дава стимул и увереност да научи още повече, да умее още повече, да получи своя жизнен опит, който ще му помага да се справя в разширяващия се негов свят (в който ние, големите, сме на едно оптимално разстояние, за да го контролираме) – до следващия скок в неговото развитие и следващата Втора възрастова криза – кризата на първокласника.
Ангелина Костова – психолог във Фондация Карин Дом, обучаващ се в Майсторска програма по Позитивна Психотерапия
