Децата са безгрижни, както и трябва да бъде. Те го заслужават. Просто защото са деца.
Една история за това колко е важно да получиш подкрепа в правилния момент.
Една история за помощта, оказана от SOS Център за обществена подкрепа.
Провалих се като майка.
Сега с мъка и срам разказвам историята си. Бях на 18, когато срещнах първия си съпруг Денис. Една година по-късно се роди Пламен. Всичко беше наред, докато с баща му не започнахме да се караме постоянно. Не можехме повече да се търпим и решихме да се разделим, когато Пламен беше на 2 годинки. Поддържахме добри отношения, но за съжаление Денис беше в толкова лошо финансово състояние, че не можеше да ни помага по никакъв начин.
Тогава срещнах Алекс. Той беше таксиметров шофьор, запознахме се на една бензиностанция, където работех като чистачка. Харесахме се, започнахме да се виждаме, не след дълго забременях. Алекс приемаше добре факта, че имам син от предишния ми мъж и се държеше с Пламен като със свое дете. Преместих се да живея при него. Нямахме много пари, но бяхме щастливи и влюбени. Крис се роди малко преди Коледа. Той беше нашият прекрасен коледен подарък. Всички се радвахме.
Времето сякаш летеше. Крис беше на 5 месеца, когато разбрах, че отново съм бременна! С Алекс не го очаквахме, но решихме да запазим детето. Крис си растеше, но изискваше огромни грижи, Пламен също беше мъничък и за него трябваше да се грижа. С Алекс започнахме да се караме. Парите все не стигаха. Аз не можех да ходя на работа, трябваше да гледам вкъщи децата. Колкото повече напредваше бременността ми, толкова повече зачестиха скандалите. Една сутрин Алекс ми каза, че отива да види родителите си, които живеят в Пазарджик. Излезе от вкъщи и повече не се върна!
Бях в 9-тия месец. Не издържах на напрежението. Не знаех какво ми се случва. Нямаше как да се свържа с мъжа ми. Бях сама. Физически едва понасях бременността, а Пламен и Крис ме побъркваха. Точно когато си мислех, че не може нещата да станат по-зле, дойде хазяйката и ме уведоми, че наемът за последните 2 месеца не е платен. Тогава осъзнах, че спестяванията, с които разполагах, се изчерпват. Парите едва ми стигаха за храна за децата. Не можех и да работя. Бях в пълно отчаяние, но все още имах надежда, че Алекс ще се върне. Притеснявах се, че може да му се е случило нещо лошо. Отказвах да приема варианта, че ме е изоставил сама с 3-те деца.
Дойде моментът, в който парите свършиха. Дори не можех да платя наема. Изпадах в истерични състояния. Крещях като обезумяла на децата. Изкарвах гнева си върху тях. Нощно време седях на масата и плачех. В пълното си отчаяние, избягах, без хазяйката да разбере, взех децата и ги заведох при родителите ми. Събрахме се някак в двете стаи на старата им къща. Оставих децата и още на следващия ден ме приеха в болницата да раждам. Раждането мина без усложнения. Попитаха ме дали искам да видя детето. Отказах. Не ме интересуваше дали е момче или момиче. Нито как ще го кръстя. Нито дали е здраво. Исках живота ми да приключи. Да бях умряла при раждането. Защо трябваше да отглеждам поредното дете, което да проваля живота ми. Заради другите две бях изгубила мъжете си и работата си.
Майка ми идваше до болницата да ми разказва какво се случвало вкъщи. Баща ми ставал рано всяка сутрин да пали печката, разчистил място, за да може Крис да тича и да си играе, направили кът за учене на Пламен, който беше вече втори клас и ходеше на училище. Като слушах всичко това, бях благодарна на родителите ми, че се грижеха добре за децата, но това ме накара да се почувствам още по-излишна. Всички бяха щастливи без мен. Бях в тежест. Бях ненужна. Само създавах грижи и проблеми. Родителите ми са възрастни хора и вместо аз да се грижа за тях, аз ги нагърбвах с моите проблеми. Бях една провалена жена, изоставена с три деца, безработна и неспособна да се грижи за синовете си. В крайна сметка ми казаха, че детето е момче. Реших да го кръстя Огнян, колкото да има някакво име, с което акушерките да го назовават. Не ме интересуваше особено нито колко килограма тежи, нито как ще се казва. В болницата поне бях далече от грижите. Бях сама с мислите си, а те ме блъскаха към самоубийство. Исках да заспя и повече никога да не се събудя. Добре, че в стаята имаше още една родилка, с която разговаряхме от време на време.
Мина една седмица, трябваше да ме изпишат от болницата. Прибрах се с Огнян в къщата на нашите. А тя приличаше на дом. Всички бяха усмихнати и щастливи – децата, родителите ми, а аз не можех дори да се насиля да се усмихна. За мен, животът ми беше провален.
Оставих бебето. Не исках да го пипна дори. Майка ми се грижеше за него. Повдигаше ми се да гледам как се правят, че всичко е наред. Бях си сложила един стол до прозореца, представях си, че не съм там. Не можех да спра да плача. Когато някой ме питаше нещо, крещях на всички. Аз бях една неудачница без никакви перспективи. Мразех всички заради това, през което преминавах. Мразех собствените си деца! А те плачеха, всички плачехме. Обиждах ги. Бях се озлобила до такава степен, че не можех да се позная. За моя огромна досада се наложи една седмица по-късно да водя бебето на преглед в болницата. Докторът прегледа Огнян, беше здрав, нямаше проблеми. След прегледа започна да ме разпитва къде живея, как се грижа за децата и какви са плановете ми за бъдещето. Почувствах се като засрамена ученичка в първи клас, на която й се карат, че не си е написала домашното. Явно ми личеше, че съм рухнала психически, явно на всички беше ясно, че съм един голям провал. Лекарят бе добър човек и ми сподели, че работи съвместно с един от центровете за обществена подкрепа към SOS Детски селища България. SOS екипите помагали на хора в затруднено положение като мен, грижели се за децата, за тяхното образование. Когато чух за това, изпитах едновременно гняв и радост. Бях в тежко психическо състояние, не исках никой да ме търси за каквото и да било. Все едно нямах деца. Не ме интересуваше. Въпреки това, взех брошурата, която докторът ми даде и се прибрах вкъщи. Както обикновено, дадох бебето на майка ми, седнах си в моя ъгъл и започнах да гледам през прозореца. Сетих се за брошурата на доктора, извадих я и я разгледах. За миг през главата ми мина мисълта, че да се самоубия е егоизъм. Какво щеше да се случи с децата ми? Кой щеше да се грижи за тях, когато родителите ми си отидат от този свят? Трябваше да се стегна и след като ми се предлагаше помощ, да приема. На следващия ден отидох при доктора и му казах, че искам да се срещна с някой от SOS Центъра. Той веднага набра телефона и след няколко часа дойде Цвети – социалната работничка от SOS Центъра за обществена подкрепа. Тя ме изслуша внимателно и ми разказа повече за подкрепата, която оказват. Още в следващите няколко дни Цвети ми помогна да си напиша CV-то и да подготвя всички необходими документи за кандидатстване за работа. Заедно разгледахме свободните позиции, отговарящи на моя опит, и в резултат на това след известно време започнах работа в един супермаркет с добро заплащане. SOS Центърът ни помогна със записването на Крис в детската градина и заплащането на месечната такса. Подкрепиха ни с учебни помагала за Пламен и необходимите дрешки и обувки за децата.
Сега съм благодарна, че в живота ми се появиха хората, които имаха волята и желанието да ми помогнат. Семейството ни продължи своето ежедневие, изпълнено с жизненост и щастие. Денят още започва с това как баща ми пали печката и отваря вратите. Аз приготвям закуската за децата и отивам на работа. Празниците също се промениха. Бабата приготвя празничната храна, а дядото носи момчетата на конче, заливайки се от смях. Една мила картинка, в която се чудиш кой е по-щастлив –децата или баща ми. С усмивка на лицето си припомням последната Коледа – децата получиха хубави подаръци и бяха щастливи, че майка им е с тях. Те имаха нужда да видят в мен опора, а аз вече можех да им дам едно щастливо детство. Заедно сме и децата са безгрижни, както и трябва да бъде. Те го заслужават. Просто защото са деца.
