Пирин е истинска красавица и е толкова разнолика в отделните части и сезони – както цялата удивителна природа на България. Нейният гранитен карвинг Полежан е само с 63 метра по-нисък от първенеца Вихрен и е сред отличниците със своите 2851 м. Той е мечтан и уникален в колекцията на туриста с 360-градусовата си панорама към наши и съседни върхове и планини.
Към Полежан може да се поеме и от Банско, но ние избираме за изходен пункт с. Добринище. Рано сутринта е и спираме в уютната, красиво изографисана черква „Св. апостоли Петър и Павел”. Денят е 6 август – Преображение Господне – и жените са донесли първото грозде да се прикади от свещеника, преди да го раздадат на близките си.
Оставяме колата при хижа „Гоце Делчев” и още преди да си купим билети (на човек по 12 лева в двете посоки или по 7 в едната) изчитаме препоръките за ползване на седалковия лифт. Разстоянието се взима за около 40 минути и има прекачване на междинна станция. Има и учудващо ненадраскани и цели (за природата ни на рушители) табели с информация за Националния парк „Пирин” и какво е разрешено да правим и какво – не. Ограмотени потегляме нагоре и се кефим, че времето засега изглежда перфектно – слънчево, но с достатъчно бели облаци, за да не е горещо. Черните, вещаещи дъжд, щяха със сигурност да ни спрат от дългия поход. Достатъчно рано е, за да не се притесняваме за изкачването, слизането и хващането на последния лифт към 15,30 ч. Денят е работен и няма изгледи за „манифестация” от туристи, както става в неделя на Рилските езера и Витоша.
ОЩЕ ЗА ВЪРХА
Старото име на Полежан е Мангър тепе и идва от оприличаваните на медните монети мангъри тънки каменни плочи, които хлопат под стъпките ни. Върхът е част от еднодневни маршрути и неколкодневни походи и е най-висок на Полежанското странично било, където се намират още Малък Полежан (2820 м), Газей, Безбог, Каймакчал и Дисилица, както и внушителният ръб Стражите. Невероятната гледка съдържа на запад: Централното било на Пирин, Осогово, Краището и част от планините в Македония. На север-североизток: Рила, а при ясно време и Стара планина. На изток – Родопите. На юг: Славянка, а при ясно време (предимно през зимата) се вижда и Митикас в Гърция. От близкия връх Безбог може да се спуснете към р. Места, а от връх Газей – по стръмна пътека към долината на Демяница. Край Полежан се намира най-високо разположеното езеро в България – Горното Полежанско (2710 м).
ДА ИЗГОНИМ ДЯВОЛА
През хижа Безбог (2237 м) минаваме набързо, колкото да се освежим, сподиряни от не твърде дружелюбния поглед на персонала. Навън хапваме домашни пържени филийки със сладко от горски ягоди, приготвени от нашия „ятак” Теменужка. После поемаме право напред по равната пътека край езерото. Най-близки оттук са връх Безбог и Поповото езеро (на около два часа). Полежан е обявен за достижим след 2,5 часа, но аз си слагам в резерв още 60 минути (и се оказвам реалист). Маркировката до върха е сравнително ясна, въпреки гъстия клек на няколко места. След изкачването на Безбожкия превал вляво остава пътеката за Поповото езеро, а вдясно се е изпънала нашата. Табела няма и се ориентираме с питане. Опитвам се да определям темпото, но скоро спираме да почиваме, а в това време ни задминават група бодри германци, прехвърлили 70-те. Бъхтам по тясната, покрита със свлечени камъни пътека и се чудя – толкова ли е лесен животът ми, че да си причинявам и това мъчение? Наоколо е пълно с полянки, покрити с прецъфтяла мащерка. Духа силен вятър и поне разхлажда. Вдясно вече се вижда сравнително по-лесният за качване Безбог. Издрапваме до седловината с душата между зъбите, а немците вече хапват и почиват. Водачът им, типичен нашенец, който явно комуникира само срещу заплащане в евро, с огромно нежелание ни поглежда и само с жест отговаря на въпроса ни къде е Полежан: слепи ли сте, демек, ей го там вляво. Което ме кара да заквича от щастие – така не ми се вярва колко полегата и близка е целта. Истината обаче се оказва доста по-сурова: вярна е само посоката, върхът е поне на час оттук. И тогава започва същинската среща с клатещите се камъни, пак през клекове и по било, което хич не прилича на булевард. Тясно е, а от двете му страни са драматично дълбоки дерета. И какви ти панорами! Трябва непрекъснато да си гледаш в краката, да внимаваш къде стъпваш, за да не се пребиеш. Пътеката се вие в по-светъл цвят – явно туристите са изтрили мъховете от повърхността с подметките си, а е и по-стабилно и улегнало. До първото било – криво-ляво добре, а нататък?
Част от „конкуренцията” от германски сеньори се търкулват по тесните килими от тревичка, за да си почиват и да чакат другите да изкатерят гранитния красавец. Стискам зъби и продължавам, защото спра ли да почина – няма тръгване нагоре. Мотивирам се с целия си набор от поговорки за силата на волята, включвам и здравата себеирония в сравнението с баба Цоцолана и хитрия номер на Патиланчо с гущера. Знам, че ако се разкисна тук, двеста метра под върха, хич няма да ми е сладко следобедното питие. Най-възрастната германка припка пред мен и прави отказването ми от целта невъзможно. Последните сто метра ми костват сигурно половин час, но си струва: гледките са наистина несравними и многопластови. Ехааа, колко още върхове за изкачване наоколо! Ама друг път.
Както става обикновено, трудностите са забравени и остава само радостта от преодоляването на трудния маршрут. Походите из нашите планини са несравнимо освежаващи и зареждащи и май това е най-достъпният начин за гонене на дявола на стреса.
ТРЕНИРОВКАТА ПРАВИ ШАМПИОНИТЕ
Още са ми ярки (и в никакъв случай нямам предвид приятни) спомените от катеренето на Вихрен преди 8-9 години, когато си платих сметката за лековатия подход с изкълчени глезени, страдалческа мускулна треска и дълготрайно отдръпване от високата планина. Затова първата работа, преди тръгване по пътеките, е изборът на качествени обувки: с дебела подметка с грайфер и достатъчно високи, за да държат здраво крака и глезена. Те трябва да са с половин-един номер по-големи и да се носят със специални чорапи. В избора ще ви консултират във всеки добър магазин за екипировка. Трябва удобна раничка на гърба с дрехи според сезона (за евентуално преобличане), нещо енергийно за хапване (ядки, шоколад), нужното за първа помощ, вода. Телефонът трябва да е зареден, близките ви да знаят накъде и с кого сте се запътили и – специално за Полежан – е супер да имате щеки. Те поемат част от тежестта на тялото и облекчават коленете – особено в участъците, където пътеката е тясна, а камъните правят лангър-лангър под краката ви.
Този връх е от целите, които планираме, след като сме потренирали предварително. Вредно е да се хвърлим в катерене, ако нямаме никаква физическа подготовка, защото – най-малкото – ще пропилеем удоволствието от постижението. Отделете време да направите по-къси турове в предните дни, а най-добре – поддържайте формата при всеки повод, когато имате планинска пътека наблизо. Преди тръгване към високото научете прогнозата за времето и планирайте реалистично маршрута си. Подсигурете се с нощувки в хижите и не рискувайте да пренебрегвате маркировката: това е и за ваша сигурност, и начин за съхраняване и поддържане на екосистемите в националния парк. Идеалният вариант е да сте част от група с опитен водач и туристи със сходни физически възможности като вашите.
Текст и снимки Бойка Велинова
Още дестинации:
