Точно сега не мога да напиша красиви думи за раждането.
То е красиво, невероятно преживяване, ако жената бъде оставена да го изживее.
Ако е спокойна, ако е свободна, ако е подкрепяна.
Под спокойствие имам предвид разбирането на обгрижващите лица относно нуждите й – да е тихо, да е уютно, на забавен кадър.
Свободна да изрази каквото усеща, да заеме поза, която й е най-удобна, да мълчи или да вика, да напъва или да не напъва. Просто свободна да направи каквото й идва отвътре.
Подкрепата, не на последно място. Да бъде с близки хора, с които се чувства добре – това е ясно, това се разбира от само себе си, това е нейно право. На сватбата си каним когото искаме, на рождените си дни също, на раждането едва ли има причина да е по-различно.
Досадно уточнявам, че говорим за физиологична бременност и нормално протичащо раждане. Това е уточнявано хиляди пъти. Става въпрос за това, когато една жена ражда нормално, при нормални обстоятелства, да бъде оставена на спокойствие, да й се даде свобода, да й се окаже адекватна подкрепа. Става въпрос за нормалните раждания, които се случват всеки ден, по много пъти на ден.
За подкрепата ми е думата. Не на дулите, не на съпруга. Тази подкрепа е ясна – това е подкрепата от близки лица, които следят единствено за комфорта и благополучието на майката.
Има и една друга подкрепа – от медицинския персонал, който се грижи за здравето на майката и бебето. Какви са неговите думи, неговите послания, как той подкрепя една жена, която става майка?
Какво чува жената докато ражда?
Дали чува, че е силна, че се справя, че остава още малко, че бебето е добре, че скоро ще са заедно?
Или чува, че не прави нищо, не напъва ефективно, ще умори бебето си…?
В момента, в който жената става майка и влиза в новата си роля, тя трябва да бъде подкрепена в тази роля. Околните, близките, институцията трябва да й даде това утвърждение, да й зачетат, че става майка. Дали напъва ефективно или не, започва да губи смисъл. Смисъл има посланието. Ако не напъва ефективно, е ясно че ще има намеса. Или по-скоро тази реплика е прелюдия към намесата, оправдание за намесата, не знам. Или е опит да се мотивира майката да даде всичко от себе си, което тя така или иначе прави, но под стрес.
Та, самият ход на раждането няма отношение тук. Нито дали ражда естествено или секцио. По-важно е какво майката чува, как възприема ситуацията, какво се запечатва в спомените й като послание към нея.
Майка с първо секцио, ражда естествено. Раждането напредва, тя е сложена в неудобната легнала поза и е карана да напъва. Аз няма какво много да направя в този момент. Моята подкрепа е при всеки напън да й казвам: „Браво”, „Прекрасно се справяш”, „Още малко”.
Думите ми се блъскат с крясъците отсреща: „Нищо не правиш”, „Така няма да родиш”, Не можеш да напъваш”, които препращат към индиректното страшно: „Не можеш да родиш, не можеш да си майка”.
Какво бихте избрали вие да чуете в момента, в който ставате майка?
Тук обективните факти нямат значение, тоест няма значение как напъва и дали напъва. Бебето ще се роди по един или друг начин. Въпросът е какво чува майката, какво остава в съзнанието й, кое е първото „добър ден” послание, което получава като майка.
Нашата роля, на хората, които сме около нея, е да й дадем правилното послание – че ражда детето си; че каквото и да се наложи, тя прави всичко по силите си; че е адекватна; че е компетентна, че е най-добрата майка за това дете. Трябва да й се зачете влизането в ролята на майка.
Раждането не опира само до получаването на здрави деца. То е много по-дълбок процес – създава компетентни майки. Или некомпетентни, съответно. И най-хубавото е, че раждането на здрави деца не изключва създаването на компетентни майки. Може да се съчетае. С правилните послания.
Кой от вас, когато детето му е нарисувало първото си слънце, на което лъчите не са подредени около кръга, а са отвесно надолу, му казва, че не се е справило? Кой изпраща дъщеря си на кандидатстудентски изпит с думите: „Не знаеш нищо, не можеш да се справиш.” А тогава какво е това упорство да се говори на жените, които раждат, че не се справят?
Дори и наглед позитивни обръщения като „детенце”, „пиленце”, „момиченце”, са изцяло неадекватни в този контекст. Та тази жена ражда, открива силата си. Не е момиченце, майка е. Няма нужда от патерналистично отношение, има нужда от уважение, от зачитане на новата й роля.
Както и да мине едно раждане, жената излиза различна от него. По-свързана с женската си същност, с това, което й е дадено само на нея – раждането. Излиза най-вече по-силна. Просто понякога няма идея за това, не го е разбрала, не го е усетила.
Колко се радвам, когато майката развълнувано и гордо прегръща новороденото си бебе… И изобщо не й хрумва да благодари на околните за помощта. Тогава знам, че е усетила силата си. Че сме подали правилното съобщение.
Жената знае как да роди и знае как да стане майка, само трябва да бъде оставена спокойна и свободна. И да бъде подкрепена в тази си нова роля. За да имаме здрави деца, удовлетворени майки, добри семейства, нормално функциониращо общество.
И докато няма промяна в нагласата към раждащата жена, дулата е необходима. Защото дава адекватните послания. Защото придружава жената и я подкрепя във встъпването й в нова роля – тази роля, която никой и по никакъв начин не може да й отнеме.
Майка
Елена Кръстева
Асоциация на българските дули
http://www.bgduli.com/
