Същата сянка. Същата олющена пейка. Същият аромат на море. Дори дюлята се е превила по същия начин. Само детето, седнало на пейката е друго…
Вървя по алеите. Същите алеи, където се родиха най-пълнокръвните ми детски спомени. Усмихвам се и плача. Щастлива съм и ме боли. Лутам се между преди и сега, в лабиринта на спомените, когато крясъкът на настоящия миг ме обръща – „Мамооооо, а на тази люлка люляла ли си се като си била тук като малка?“. „Люляла съм се, мамче“, отвръщам притихнало, а сърцето ми се разтваря в спомена за татко, който с все сила ме залюляваше, а аз пищях от възторг и страх „Излитам към лунатаааааа“. Виждам мама, застанала на опашката за палачинки. Барът, на който сядахме вечер и ми купуваха лимонада. С чадърче! Двора на станцията, до среднощ приютил игрите на криеница. Нима беше преди 30 години?! Или беше вчера? Или е сега? Цял живот сякаш несъзнавано се опитвам да се върна там. В онова ухание на детство, на море, на безгрижие. Да изтичам отново след приятелския вик с покана за игра. Да отидем с тайфата по тъмно да крадем смокини. С мама да събираме миди по плажа. С татко да построим най-огромния пясъчен замък. Да се сгуша в сигурната и топла прегръдка на онова време. Там ми се връща. Но точно тогава моето днес нежно ме побутва „Мамо, ще ме залюлееш ли, ама много силно?“ Залюлявам го. Много силно. А той с блясък в очите надава вик „Излитаааам“. „Към луната“, добавям аз. А после ядем палачинки.
И разбирам, че това е един от тези моменти, когато минало, бъдеще и настояще се събират в едно.
Едно дихание, една въздишка, една сълза, един детски вик.
И няма нужда нито да отивам, нито да се връщам някъде. Защото всички, които са били и всички, които ще бъдат са тук. Заедно. В сърцето ми.
Деница Илчева – Работи под супервизия като неорайхиански аналитичен психотерапевт и танцов терапевт. Автор е на детската книжка „Дъж и Кап“, активно участва в каузата за родителските кооперативи и създаването на демократично училище в България.
Тел: 0887 544 026
Повече за автора на www.potoka.bg
