Замисляли ли сте се колко време отделяте за общуване с детето си? Бъдете честни. Сигурно не е повече от 1 час дневно. Може би ще възразите – как? Отделям поне 3 часа! Докато го заведа до училище или детска с цялото задръстване, вечер да видим домашните, дрехите, зъбите, вечерята, малко да поиграем заедно… Не, почакайте, ставаше дума за общуване – за истински разговор, а не за домашните и „Какво ядохте днес в училище?“.
Всъщност, ако трябва да се допитаме до статистиката, българският родител отделя средно около 53 часа седмично на дейности, посветени на децата. Това показват данните от национално представително проучване по поръчка на Национална мрежа за децата, направено от Агенция Ноема в средата на 2018 г.
Очаквано, майките харчат средно по около 11 часа седмично повече от бащите (56:45), а времето за децата намалява заедно с увеличаването на тяхната възраст, като за най-малките деца се отделят средно по около 20 часа повече, отколкото за най-големите. Също така, родителите в градовете извън София посвещават на децата си около 9-10 часа повече, отколкото родителите в селата и в столицата.
Съществен въпрос е, обаче, не само колко време прекарват родителите с децата си, но и как го употребяват. На пръв поглед изглежда, че най-голям дял от родителското време за децата е посветено на посрещане на основните нужди: храна, облекло, здраве. Майките посвещават на основните нужди два пъти повече време от бащите, и на този тип дейности се дължи половината от времето, което те дават в повече. Най-малките деца изискват около 40% повече време за основни нужди в сравнение с най-големите (или с около 4 часа повече на седмица).
При по-внимателен анализ, обаче, различните дейности, посветени на децата, могат да се групират в четири основни категории:
- битови потребности (посрещане на основните нужди),
- учене (образование и възпитание),
- игра (забавления и дейности в свободното време)
- и общуване (разговори с децата).
Относително най-големи дялове от родителското време се падат на играта (наблюдение на играта, игра и забавления с детето вкъщи и занимания на открито) – средно около 1/3. Това, обаче, се отнася преди всичко за родителите, които имат деца до 10-годишна възраст – при тях около 35-40 на сто от времето е посветено на забавления, спрямо 22-27 на сто при родителите на по-големите деца. От споделеното от участниците в груповите дискусии личи, че заниманията на открито са любима дейност заедно с децата, на която те придават изключителна важност.
Общуването с децата заема най-малка част от родителското време – около 14-15%. В допълнение, половината от него е посветено на разговори по теми, избрани от родителите. Общуването с най-големите деца формира малко по-голям дял от родителското време, но като абсолютна стойност то е по-малко, отколкото при децата между 3 и 10-годишна възраст. Средната продължителност на времето за разговори е най-ниска именно във възрастите, в които децата имат най-голяма нужда от общуване с родителите – в ранното детство и в началото на тийнейджърските години. Очевидно, за тези периоди родителите имат най-голяма нужда от подкрепа и съвет как и за какво биха могли да разговарят с децата си.
Това, което съобщават родителите, участвали в проучването е, че общуването с децата се превръща във все по-голяма ценност, но и все по-остро се усеща нейният дефицит. В сравнение само с преди 5 години (когато Национална мрежа за децата проведе сходно проучване) видимо намалява времето, което родителите прекарват с децата си. Неумението на родителите да общуват с децата си води до неразбиране, различия на ниво интереси и ценности и като последствие води до вредни практики като игнориране или изолиране на детето, когато не можем да посрещнем нуждите му. Тъй като с личния си пример не научаваме децата си как да изградят умения за адекватно комуникиране на потребностите и емоциите си, това се превръща в сериозна предпоставка за проблеми и конфликтни ситуации както между деца и родители, така и между децата и други представители на средата – връстници, учители и други хора, които са значими за децата.
Проучването установява също, че през последните години детето и възпитанието все повече се свързват с напрежение и стрес, отколкото с щастие и удовлетворение. Причината за това са все по-големите изисквания към родителите как да осъществяват възпитанието, на фона на все по-голямата им самотност в това предизвикателство. Ако по времето, когато днешните родители са били деца, възпитанието се е възприемало като отговорност на цялото общество, днес то се възприема като задача единствено и изцяло на родителите. В големите градове тези тенденции се усещат по-ясно, поради по-напрегнатия ритъм на живот и относително по-малката помощ, която родителите получават от страна на разширеното семейство.
Повишената тревожност за децата и по-голямата отговорност на родителите имат като резултат стремеж към по-голям контрол върху детето във всички основни аспекти на неговия живот. Когато нещата не вървят, започват наказанията, забраните, повишаването на тон и шамарите. Усещането за липса на контрол, страхът от това да загубим авторитет и да „изпуснем нещата“ ескалират и съпроводени от усещането за безсилие и липса на алтернативи, неминуемо идва ред на шамара.
Стресът и липсата на време и адекватна помощ са предпоставки за неразбиране на причините за нежелано поведение на децата, а оттам – и за неадекватна родителска реакция спрямо това поведение. Какво следва? Родителите признават, че арсеналът им включва: удар или причиняване на болка (54%), оставяне детето да пострада (39%), пространствено изолиране (27%), причиняване на физически дискомфорт (20%).
Дали това дава резултат? 88% от родителите, които са представителна извадка за България, признават, че осъзнават, че телесното наказание не дава желания възпитателен ефект. Въпреки това 2/3 от хората са използвали шамари поне веднъж, а всеки четвърти го прави системно.
В изследването бяха попитани как се чувстват след плесницата и децата, и родителите. Емоциите са сходни. И двете страни изпитват вина, безсилие, срам, гняв, унижение и страх.
Като че ли отговорът на този сложен пъзел е повече комуникация, повече време, в което и двете страни да споделят как се чувстват, какво им тежи и как може да се намери решение на проблемите. Но стресът за родителите е твърде голям, а помощ не се предлага от никъде.
Повечето хора дори не се досещат какви са алтернативите на крясъците и шамарите. Тези, които успяват да формулират алтернативи казват: повторно обяснение и убеждаване в нуждата от нещо, личен пример, похвали и словесни поощрения, награди, даване на свобода на избор.
Ако и вие сте били в подобна ситуация и сте изпитвали гняв и безсилие, в резултат на което сте си изпуснали нервите, ударили сте детето, а след това сте съжалявали, вижте този клип на Национална мрежа за децата:
Ако искате да прочетете повече за алтернативите на шамарите, разгледайте сайта www.endviolence.bg
И не се колебайте да потърсите подкрепа, ако усещате, че ви е трудно да се справите сами. Вижте картата на сайта, където са отбелязани 57 различни услуги (психолози, центрове за обществена подкрепа и др.) в цялата страна и се свържете с някой, който може да ви даде съвет. Защото няма нищо срамно в това да попитате. И защото децата са ни най-важното, но понякога не успяваме да направим най-доброто за тях, а толкова много ни се иска. Защото няма човек, който да не иска да направи най-доброто за децата си!
