Интервю с Жасмина Донкова, майка на 2-годишен син, която сподели с нас личния си опит.
Ако сте изправени пред дилемата дали да осиновите дете, навярно пред вас са възникнали куп въпроси. Много от тях се основават на стаени страхове: някои се тревожат от това дали действително ще успеят да отдадат цялата си любов и да се превърнат в пълноценно семейство на дете, на което не са биологични родители; други са нерешителни заради евентуалния риск да останат неоценени и някой ден да бъдат отхвърлени и изоставени от своя осиновен наследник.
Разговаряме с Жасмина Донкова – доктор по богословие и философия, и майка на 2-годишен син, която от позицията на личния опит сподели за трудностите и радостите на родителя осиновител, както и най-важните практически стъпки в процеса на осиновяването.
***
1. Бихте ли ни разказали как се решихте да осиновите дете? Какви бяха вашите подбуди за това да станете осиновител? А кои бяха страховете, които ви будеха нощем и не ви даваха мира денем, как ги преодоляхте, изобщо – разкажете ни за пътя ви до реализирането на това решение. Какво ви струваше то в емоционален план?
След като завърших и втората докторантура седнах и си казах, до тук добре, но какво от това. Зад мен има много дипломи и успешна реализация, но защо са ми след като никой друг не може да се възползва от тях освен аз самата. Тогава се роди и мисълта за осиновяване на дете. Обичам децата и както всяка жена винаги съм мечтала да бъда майка. Никога пред мен не е стояла дилемата дали детето ми ще е родено от мен или осиновено. Единствените страхове, които ме терзаеха бяха дали ще успея да се справя като родител.
2. Кое беше по-трудното – да решите, че искате да осиновите дете или да осъществите това решение?
Не бих казала, че едното е било по-трудно от другото, защото и при двете човек е изправен пред различни изпитания, терзания и страхове. По-важното е, че са преодолими тези трудности ако имаш сърце и желание да се осъществят. Добре е, че има такива трудности, защото чрез тях човек може да разбере доколко е готов за мисията „родител“. Дали има търпение и сили да преодолява трудностите. Две толкова важни неща за кандидат осиновителя.
3. В чисто административен аспект имахте ли затруднения и от какво естество? Срещнахте ли спънки от страна на службите по осиновяване, от дома за деца? Как протича този целия процес? Къде са скрити т.н. „подводни камъни“ по едно осиновяване?
В административен аспект нямах абсолютно никакви затруднения. Хората, които бяха ангажирани с целия този процес от подаването на документите до излизане на съдебното решение бяха внимателни, отговаряха на всеки мой въпрос, разговорите с тях ме окуражаваха още повече, с една дума хора – професионалисти. С една дума срещнах разбиране и подкрепа от всички ангажирани в процеса. Аз, лично за подводни камъни не бих могла да говоря, защото не съм срещала или усещала такива.
4. Кой ви помогна най-много, има ли конкретен човек, който ви насочи и посъветва как да стигнете до крайното осъществяване на това желание, стъпка по стъпка?
Не бих казала, че има конкретен човек, насърчавали са ме родителите ми, приятелите и колегите. А за самата процедура и условията за осиновяване съм се интересувала сама. Някои неща прочетох, други разбрах от социалните служби и отдел „Закрила на детето“.
5. От къде черпехте сили и кураж да продължавате напред?
На първо място, от желанието ми да даря едно дете с любов и да се грижа за него, а на второ, от вярата ми в Бог, че ще ми даде търпение и сили да преодолея предизвикателствата и страховете пред които се изправям.
Днес от дистанцията на времето бих описала осиновяването само с едно изречение – осиновяването е житейска мисия, която се зачева в мисълта, израства с желанието и се ражда от сърцето.
6. Всъщност как става срещата между детето и бъдещите осиновители? Кой кого избира? Вие как направихте своя избор?
Цяла нощ не успях да мигна в очакване на най-важната среща в живота ми. Срещата беше много емоционална. Не бих могла да опиша как се чувствах. Още по време на срещата някак си усетих, че това е моето дете. В този миг, нямах усещането, че аз правя избора просто знаех, че той е направен много преди да се срещнем със сина ми. Не вярвам в случайни неща, знам че там горе има Един, който си знае работата. Затова и не смених името му, не желая и да променям нищо от историята на сина ми. Аз влизам в нея и в живота му с надеждата само да я дообогатя.
7. Как реагираха вашите роднини и приятели на решението ви? Кога ги уведомихте за него? Получихте ли подкрепа от тях или се опитаха да ви разубедят?
Семейството ми ме подкрепяше и подкрепя от мига, в който им споделих за това мое решение. Родителите ми много се зарадва. Колегите в работата също се зарадваха и ме окуражиха с думите, че макар и сама имам силите и капацитета да се справя като родител. Приятелите ми също ме подкрепиха и в момента ни се радват много. Имаше и такива приятели, които не одобряваха това мое решение с думите: „ защо ти е да гледаш „чужди“ деца след като можеш да имаш свои“. Да си призная много ме заболя от този техен прочит на решението ми, защото това бяха близки приятели. Но тяхното мнение по никакъв начин не промени решението ми. Въпреки всичко те си останаха мои приятели, макар и вече малко по-далечни.
7. Какво бихте посъветвали хората, които имат намерение да осиновят детенце?
• Да знаят, че детето не е предмет, който ако не им хареса може да се върне.
• Да имат търпение и да вярват, че нещата ще се случат. Има си време за всичко!
• Да не се страхуват.
• Да изчистят главите си от предразсъдъци и да отворят сърцата си.
• Да не живеят с мисълта, че ще направят велик подвиг, за който трябва да бъдат възнаградени.
8. Коя е първата мисъл сутрин, когато погледнете вашето дете?
Че имам едно слънчице, което осмисля живота ми. Винаги ще съм благодарна на Бог, че ми изпрати това ангелче и на хората, които бяха до мен и ме подкрепяха, в това число и на жената, която го е родила.
9. Какво ще пожелаете на родителите, които ще прочетат това интервю?
Родителството е една от най-трудните и отговорни житейски мисии и за да е успешна трябва да обичат децата си и да ги даряват с много любов.
