от Ханс Кристиан Андерсен
(част 1)
Из широкия път вървеше войник: едно, две, едно, две! На гърба си носеше раница, а на кръста — сабя, защото беше ходил на война и сега се връщаше у дома си. По пътя го срещна една стара магьосница. Тя беше ужасно грозна. Долната й устна висеше до гърдите.
— Добър вечер, войниче! — каза магьосницата. — Каква хубава сабя и каква голяма раница имаш! Ти си истински войник! Затова ще получиш пари, колкото искаш.
— Благодаря ти, стара магьоснице! — отвърна войникът.
— Виждаш ли това голямо дърво? — рече магьосницата и посочи едно дърво, което растеше наблизо. — То е съвсем кухо отвътре. Ако се изкачиш на върха му, ще видиш една дупка, по която можеш да се спуснеш надолу до самите корени. Аз ще ти вържа едно въже за кръста, за да мога да те извадя, щом ми извикаш.
— Какво ще правя в дървото? — попита войникът.
— Ще си вземеш пари! — каза магьосницата. — Слушай, щом се спуснеш до корените, ще се намериш в една голяма стая; там е много светло, защото горят повече от триста лампи. Пред себе си ще видиш три врати. Ти ще можеш да ги отвориш, защото ключовете са над тях. Когато влезеш в първата стая, ще видиш насред пода голям сандък, върху който седи едно куче. Очите му са големи колкото чаени чаши, но ти няма да се плашиш от това. Аз ще ти дам моята синя престилка на квадратчета, за да я постелеш на пода, после ще грабнеш кучето, ще го сложиш върху престилката, ще отвориш сандъка и ще вземеш, колкото пари искаш. Там са медните пари. Ако искаш чисто сребро, ще отидеш във втората стая; там върху сандъка седи, друго куче с очи колкото воденични камъни; ти пак не се плаши, турни го само върху престилката ми и си вземи пари. Ако ли пък пожелаеш злато — и злато ще имаш, колкото можеш да носиш, стига само да влезеш в третата стая. Наистина кучето, което стои върху сандъка със златото, има очи, големи колкото кръгли кули. То е страшно куче! Но ти и от него няма да се плашиш! Турни го на престилката ми, то не ще ти направи нищо. Вземи си тогава от сандъка злато, колкото искаш.
— Това не е лошо! — рече войникът. — Но какво ще трябва да ти дам аз, стара магьоснице? Разбира се, ти все ще искаш нещо от мен, нали?
— Не — каза магьосницата, — не искам нито петак. Ти трябва да ми донесеш само старото огниво, което моята баба забрави, когато беше за последен път там долу.
— Добре! Вържи ме с въжето! — каза войникът.
— Сега! — извика магьосницата. — Ето ти и моята синя престилка на квадратчета. Тогава войникът се покатери на дървото, спусна се в дупката и се намери долу, в голямата стая, където горяха, както беше казала магьосницата, триста лампи.
Той отвори първата врата. Там седеше кучето с очи колкото чаени чаши и се блещеше срещу него.
— Здравей, приятелю! — каза войникът, сложи кучето върху престилката на магьосницата и натъпка джобовете си с медни пари. След това той затвори сандъка, премести кучето пак на старото му място и влезе във втората стая. Ах! Тук на сандъка седеше кучето, което имаше очи колкото воденични камъни.
— Няма защо така да се блещиш срещу мен! — рече войникът. — Ще те заболят очите. И той сложи кучето върху престилката на магьосницата. Но когато видя сребърните пари в сандъка, изхвърли всички медни пари и напълни джобовете и раницата си само със сребро. Сетне отиде в третата стая. Охо, тук наистина беше страшно! Очите на кучето, което седеше вътре, бяха големи колкото кули и се въртяха в главата му като колела.
— Добър вечер! — каза войникът и отдаде чест, защото никога през живота си не беше виждал такова куче. Като постоя малко, той грабна кучето, сложи го върху престилката и отвори сандъка. Господи, колко много злато имаше в тоя сандък! С тия пари войникът можеше да купи целия столичен град, всички захарни прасенца от сладкарниците, всички оловни войници, камшици и дървени кончета по света. Да, туй се казваше богатство! И войникът изхвърли всички сребърни пари от джобовете и раницата си и вместо тях си взе златни. Той натъпка с жълтици не само джобовете и раницата, но и фуражката и чизмите си, тъй че едва можеше да се движи. Сега той наистина имаше много пари. Сложи пак кучето върху сандъка, затвори вратата и извика през дупката:
— Дърпай нагоре, стара магьоснице!
— Взе ли огнивото? — попита магьосницата.
— По дяволите! — извика войникът. — Него съвсем забравих. — И той се върна, та взе огнивото. Тогава магьосницата го изтегли горе и войникът се намери отново на пътя. Джобовете, раницата, чизмите и фуражката му бяха натъпкани с жълтици.
— Какво ще правиш с това огниво? — попита войникът.
— Не е твоя работа! — отвърна магьосницата. — Ти си взе пари, дай ми сега огнивото!
— Я гледай! — рече войникът. — Кажи защо ти е огнивото или ще извадя сабята и ще ти отрежа главата!
— Няма да кажа! — извика магьосницата.
Тогава войникът извади сабята и отсече главата й. Сетне върза всичките си пари в престилката на магьосницата, метна вързопа на гърба си, пъхна огнивото в джоба и се запъти към града.
А градът беше великолепен. Войникът отиде в най-хубавата странноприемница, поиска най-хубавата стая и най-вкусните ястия, защото сега вече беше богат. Слугата, който изчисти чизмите му, навярно помисли, че те са много вехти за такъв богат човек. Но на другия ден войникът си купи и нови чизми, и прекрасни дрехи. Той стана важен господин и затова хората му показваха всички забележителности на града. Разказаха му и за царя, и за хубавата царска дъщеря.
— Къде може да я види човек? — попита войникът.
— Никъде — казаха му всички. — Тя живее в големия меден замък, заобиколено множество кули и стени. При нея отива само царят, защото й е предсказано, че ще се омъжи за прост войник, а царят не желае това.
„Иска ми се да я видя“ — помисли си войникът. Но да иска позволение за това, разбира се, не можеше да става и дума.
(следва продължение)
