от Асен Босев
Панко пакост пак направи,
не търпи играчки здрави.
Кончето му — пак без крак.
— Що го счупи, бре юнак?
Панко рече
и отсече:
— Няма вече, няма вече!
Тия думи щом издума,
хвърли батковата гума;
от балкона
метна слона,
стъпка мекото си мече.
— Няма вече,
няма вече!
Взе на татко си перото,
влак надраска по бюрото,
но на пода, за беля,
той мастилото разля.
— Стига пакости, човече!
— Няма вече,
няма вече!
— Няма вече?
Е, добре!
Но сега къде се вре?
Вре се из бюфета,
дето сипа ситна сол в кафето.
Затова го мъмри мама.
— Няма вече,
вече няма!
Погледни ги,
погледни ги
татковите нови книги!
Панко с моливите цветни
нарисува в тях безчетни
драскотини и картини:
и палячо там се пули,
и се вдигат криви кули,
бяга заек с три крака…
— Няма вече аз така!
Панкови си имат котка,
котка шарена и кротка.
Ето че веднъж юнашката
той я дръпна за опашката.
Тя настръхна, измяука,
пак се случи несполука —
зарад нежната му ласка
по лицето го одраска,
скъса синьото елече
и юнака пак заплака:
— Няма вече,
няма вече!
Гледайте какво дете е!
Круша в двора им жълтее.
Качва се на тънко клонче,
друса се като на конче,
ала клончето се счупва,
Панко на земята тупва.
— Няма да се качвам пак! —
плаче нашият юнак.
Продължението можете да прочетете ТУК
