Новите дрехи на царя

от Ханс Кристиан Андерсен

Преди много години живееше един цар, който обичаше да се облича в хубави нови дрехи и прахосваше всичките си пари за това. Не го интересуваха войниците му, не ходеше на театър, нито яздеше в гората. Обичаше единствено да показва новите си дрехи. Той сменяше одеждите си на всеки час. И както за другите царе се казваше, че царят е в съвета, така за този цар се казваше “Царят е в гардероба!”

В големия град, където живееше, имаше много забавления. Всеки ден идваха много чужденци, а един ден дойдоха двама мошеници. Те се представиха за тъкачи и твърдяха, че могат да изтъкат най-финия плат, който човек може да си представи. Не само цветовете и шарките били необикновено красиви, но и дрехите, които шиели от тези платове, имали чудното свойство да остават невидими за всеки човек, който не отговарял на поста си или пък бил неимоверно глупав.

“Това ще да са чудни дрехи – помисли си царят. – Като ги облека, ще мога да проверя кои от моите служители не заслужават поста си и ще мога да различавам умните от глупавите. Да, тези дрехи трябва веднага да ми се ушият!”

Царят даде на измамниците много пари, за да започнат работа. Двамата мошеници поставиха два стана и се правеха, че работят, но от становете им не излизаше никакво платно. Без колебание те поискаха най-фината коприна и прежда от най-чисто злато, които прибраха в собствените си торби, но продължаваха да работят на празните станове, и то по цели нощи.

“Ще ми се вече да узная докъде са стигнали тъкачите”, мислеше си царят, леко притеснен при мисълта, че този, който е глупав или не отговаря на поста си, нямаше да види нищо. Все пак той не смяташе, че трябва да се страхува за себе си, но въпреки всичко искаше да изпрати отначало някого другиго. Всеки в града вече знаеше за чудодейната сила на дрехите и беше нетърпелив да види колко глупав и некадърен е съседът му.

“Ще изпратя стария си честен министър – реши царят. – Той най-добре ще прецени как върви работата, защото е умен и никой не е по-достоен за длъжността си от него.”

Добродушният министър влезе в залата, където двамата измамници работеха на празните станове. “Боже! – помисли си старият министър и се ококори, колкото можеше. – Ами аз нищичко не виждам!” Но не каза, какво си мислеше.

Двамата измамници го поканиха любезно да се приближи и го попитаха дали харесва чудесните цветове и шарки. Те посочиха празните си станове, а горкият стар министър продължи да се блещи, без да вижда нищо, защото нямаше и нищо за гледане. “Господи! – мислеше си той. – Нима съм глупав! Никога не съм предполагал, но никой не бива да узнае. Или пък не съм подходящ за службата си? Не, не мога да кажа, че не съм видял нищо.”

– Е, вие нищо не казвате – подхвърли единият от тъкачите.

– О, чудесно, просто великолепно! – каза министърът и погледна през очилата си. – Какви шарки, какви цветове! Да, ще кажа на царя, че съм очарован.

– Много се радваме! – отговориха тъкачите и назоваха по име цветовете и странните шарки. Старият министър внимаваше да запомни всичко, за да може да го повтори, когато се върне при царя, както и направи.

След това мошениците поискаха още пари, още коприна и злато, които им трябвали за работата. Всичко това те прибраха в торбите си, на стана не закачиха даже и един конец, но както преди продължиха да се правят, че тъкат.

Скоро царят изпрати друг честен министър, за да види как върви работата и дали дрехите скоро ще са готови. И с него се случи същото, той гледаше, гледаше, но тъй като нямаше нищо друго освен празни станове, нищо не можа да види.

– Не е ли превъзходен платът? – попитаха двамата мошеници и започнаха да показват и да обясняват чудесните шарки, каквито всъщност нямаше.

“Не съм глупав – мислеше си човекът. – Сигурно не ме бива за министър. Странно! Въпреки всичко, другите не бива да го узнаят.” Ето защо и той похвали плата, който не виждаше, и потвърди възхищението си от хубавите цветове и чудесните шарки.

– Чудесно, просто великолепно! – каза той на царя.

Всички в града говореха за чудния плат.

Най-накрая и царят поиска да го види, докато все още беше на стана. С цяла свита избрани придворни, между които и двамата честни министри, царят се запъти към хитрите измамници, които сега още по-усърдно тъчеха на празните си станове.

– Вижте, не е ли направо величествено! – казаха в хор двамата честни министри. – Желае ли Ваше Величество да погледне: такива цветове, такива шарки! – и те посочиха празния стан, защото смятаха, че всички останали виждат плата.

“Ама че работа! – помисли царят. – Нищо не виждам! Ужас! Нима съм глупав? Или пък не ставам за цар? Това е най-ужасното, което можеше да ме сполети!”

– О, разбира се, много е красиво! – каза царят. – Имате моето пълно одобрение! – кимна със задоволство той и започна да разглежда празните станове. Не искаше да признае, че не вижда нищо. Цялата свита, която беше с царя, гледаше, гледаше, но не можа да каже нищо повече от това, което каза и самият цар: “О, много е красиво!” Посъветваха го да облече новите дрехи от този прекрасен плат за първи път на предстоящото голямо шествие.

“Величествено! Божествено! Несравнимо!” – носеше се от уста на уста и всички придворни изглеждаха искрено въодушевени. Царят награди с рицарски орден двамата мошеници и ги направи благородници.

Цялата нощ преди шествието залата в двореца, където работеха измамните тъкачи, бе осветена с дузини свещи. Народът виждаше, че те бързат да приготвят новите дрехи на царя. Правеха се, че свалят платното от становете, режеха във въздуха с големи ножици, шиеха с игли без конци и накрая казаха:

– Ето, дрехите са готови!

Царят, придружен от най-доверените си царедворци, влезе в залата, а двамата мошеници повдигнаха по една ръка във въздуха, сякаш държаха нещо и казаха:

– Ето, това са панталоните. Това е ризата. Това е мантията… Дрехите са леки като паяжина. Човек не усеща никакъв допир върху тялото си, но това е и тяхното предимство!

– Да! – казаха всички царедворци, въпреки че нищо не виждаха, защото нямаше и какво да се види.

– Ще благоволи ли Ваше царско Величество да снеме дрехите си и да облече новите – тук, пред голямото огледало.

Царят съблече всичките си дрехи, а мошениците се правеха, че му дават поотделно всяка нова дреха, която ужким бяха ушили. Царят се въртеше на всички страни пред огледалото.

– Ах, Ваше Величество, как Ви отиват, как добре Ви стоят! – възхищаваха се всички. – Какви шарки! Какви цветове! Това е чудно облекло!

– Навън вече чака балдахинът, под който Ваше Величество ще върви в шествието – каза главният церемониал-майстор.

– Да, готов съм! – каза царят. – Добре ми стои, нали? – и той се фръцна още веднъж пред огледалото, за да покаже, че се наслаждава на своето великолепие.

Царедворците, които трябваше да носят мантията, заопипваха пода, направиха се, че я повдигат и тръгнаха с ръце във въздуха, като много се стараеха да не им проличи, че не носят нищо.

Царят тръгна под прекрасния балдахин, шествието потегли и всички хора по улицата възкликваха:

– Божичко, новите дрехи на царя са наистина несравними! Каква прекрасна мантия, как великолепно му стои!

Никой не искаше да признае, че не вижда нищо, защото това щеше да значи, че не е достоен за поста си или че е много глупав. Нито едно от предишните облекла на царя не бе имало такъв успех.

– Но царят е гол! – извика едно малко дете.

– Господи, гласът на невинността – каза бащата и всички хора започнаха да си шепнат един на друг думите на детето.

– Той е гол! Едно дете каза, че царят е гол!

– Ама той наистина е гол – завикаха най-накрая от всички страни. В царя се прокрадна съмнение, че народът може би има право, но си помисли: “Е, трябва да издържа до края на шествието” – и се изправи още по-гордо, а царедворците носеха мантията, като че ли нищо не се беше случило.