Един селянин тръгнал на нивата да оре и заръчал на жена си да му занесе обяда. Като дошло време, жената пратила дъщеря си. Взела момата гърнето и тръгнала, ала насред пътя видяла една върба и седнала да си почине на сянка.
Както си седяла, размислила се, че й е време да я омъжат, после ще роди детенце момченце, ще го кръстят Петко и ще го сложат в люлка до огнището. Ама над огнището е закачена брадвата – ще вземе тя да падне върху Петко и…. „Олеле, майко, как ще плача и ще викам за него!” – рекла си дъщерята и ревнала да плаче.
Чакала я майка й да се върне, чакала я и тръгнала и тя към нивата. Намерила я под върбата и я пита:
– Какво е станало, щерко, та плачеш? Защо не занесе обяда на баща си?
Разправила и дъщерята как ще се омъжи, ще си роди дете момче. Петко ще го нарекат, в люлка ще го сложат край огнището, ама брадвата може да падне върху него и да го посече, и каква мъка има да теглят. Ревнала да плаче и майката за своето внуче.
Чакал мъжът, чакал жените да му донесат обяда, пък прегладнял и тръгнал към село. Под върбата гледа – жена му и дъщеря му седят и плачат.
– Какво е станало? Защо седите тука и плачете?
Разправили му те, че дъщерята ще се омъжи, ще си роди момче, Петко ще го нарекат, в люлка до огнището ще го сложат, но пустата брадва ще вземе да падне и да го посече…. И заплакали още по-силно.
– Луди жени сте вие! – рекъл им мъжът – Може ли да се плаче за нероден Петко! Ще взема да тръгна аз по света и да видя има ли и други луди хора като вас.
Метнал през рамо човекът една торбичка и тръгнал по света. Вървял, вървял и стигнал до едно село. Що да види. Неколцина селяни се мъчат да вдигнат един вол върху каменен зид.
– Защо качвате вола върху зида, добри хора? – попитал ги той.
– Да опасе тревата, дето е поникнала горе.
– Абе, братя, къде ви е акълът? – сащисал се нашият човек.
– Защо? – попитал единият селянин.
– Или викаш, че е по-добре да му отсечем главата и само нея да качим? – добавил вторият.
– И без туй е лека – намесил се третият.
– А и нали тъкмо тя пасе, а не целия вол… – завършил четвъртият.
„Тия хора са по-луди от моите жени” – рекъл си мъжът, качил се на зида, оскубал тревата и я хвърлил на земята.
А селяните го благословили, дето постъпил така мъдро, и богато го нагостили.
Тръгнал нататък мъжът. Ходил, ходил, стигнал до друго село и видял там една къща без прозорци, а пред нея стоят две жени и държат разтворен чувал. Погледал ги мъжът какво правят – нищо, стоят си, дума не си продумват и държат чувала от две страни.
Не се стърпял мъжът и ги попитал:
– Какво правите с тоя чувал?
– Пълним го, не виждаш ли, човече? – отвърнали жените.
– С какво го пълните? – зачудил се мъжът.
– Със слънце. Като го напълним, ще си го внесем вкъщи, да ни стане светло.
„Тия жени са по-луди от моите” – рекъл си мъжът, запретнал ръкави и пробил прозорци на къщата, за да влиза слънцето вътре. Жените богато му се отблагодарили.
Отишъл мъжът после в трето село. Там пък що да види – един човек се покачил на висок орех, а отдолу стоят много хора и държат едни потури. Селянинът горе им вика ту насам да се преместят, ту натам.
Нашият пътник се зачудил каква е тази работа и попитал селяните защо тоя човек стои на дървото, а те държат потури отдолу и се местят насам-натам.
– Потурите са му нови и иска да ги обуе човекът – обяснили му селяните.
„Тия хора са по-луди от моите жени” – рекъл си мъжът и заръчал на човека да слезе долу и така да си обува потурите.
Селяните му благодарили за мъдрия съвет и го нагостили.
По-нататък в едно село мъжът видял хора, събрани накуп, и надникнал да види какво става. Гледа той – стара баба стои надве приведена, а едната й ръка провряна през плета на оградата. Всички наоколо викат нещо, карат се, а тя не мърда.
Отишъл пътникът при бабата и я попитал защо стои така.
– Аз, синко, рекох да поискам сол от съседката и си проврях ръката да ми я сипе, ама като си свих шепата, сега не мога да си измъкна ръката и тъй ще си остана за цял живот – вайкала се бабата.
„Тия хора са по-луди от моите жени” – рекъл си мъжът. После поискал да му донесат паничка и казал на бабата да пусне солта в нея и да си измъкне ръката.
Всички благословили мъжа и богато го надарили за мъдрата постъпка.
В друго село мъжът видял, че има сватба. Да, ама невестата стои пред прага на къщата и не влиза. Всички край нея нещо викат, нещо спорят, а невестата плаче. Едни казват:
– Да й отсечем краката!
– Не, главата да и отрежем! – викат други.
– Не, да я върнем на майка й и баща й! – предлагат трети.
Отишъл нашият пътник при тях и ги пита:
– Какво става добри хора? Защо невестата не влиза в къщата?
– Много е ниска вратата и тя не може да влезе! – обяснили му хората.
Мъжът си помислил, че са по-глупави от жените му и след това рекъл на невестата да се наведе и тя влязла в къщата.
Сватбарите го благословили за мъдрия съвет, богато го нагостили и добре му се отплатили.
Потеглил мъжът нататък. По пътя видял две жени да водят едно прасе, ама накичено, нагиздено: с гривни, с нанизи – същинска булка.
– Къде го водите това прасе? – попитал ги той.
– На сватба го водим, ама мъжете не ни пускат, та ако ти е път натам, заведи поне прасето да се повесели! – рекли му жените.
„Тия са по-луди от моите жени”…
– Добре, ще го заведа!
Повел прасето нататък, а жените се върнали в селото и разправили ма мъжете си как умно за постъпили. Ядосали се селяните, че жените са подарили и прасето, и накитите на непознатия.
Единият мъж яхнал коня си и препуснал по пътя.
През туй време нашият човек взел накитите на прасето и го отвел на нивата край пътя.
Настигнал го селянинът и го пита:
– Брате, да си виждал един човек с прасе да минава оттук?
– Ей онуй прасе ли търсиш? – посочил го мъжът. – върви да го прибереш, ама остави коня тука да не се препъне из нивата.
– Добре, подръж го, аз ще отида – рекъл селянинът и хукнал да прибира прасето.
А нашият човек се метнал на коня и отпрашил. „На толкова лудост се нагледах по света! Добри са ми моите жени” – рекъл си той и се прибрал у дома.
Както си седяла, размислила се, че й е време да я омъжат, после ще роди детенце момченце, ще го кръстят Петко и ще го сложат в люлка до огнището. Ама над огнището е закачена брадвата – ще вземе тя да падне върху Петко и…. „Олеле, майко, как ще плача и ще викам за него!” – рекла си дъщерята и ревнала да плаче.
Чакала я майка й да се върне, чакала я и тръгнала и тя към нивата. Намерила я под върбата и я пита:
– Какво е станало, щерко, та плачеш? Защо не занесе обяда на баща си?
Разправила и дъщерята как ще се омъжи, ще си роди дете момче. Петко ще го нарекат, в люлка ще го сложат край огнището, ама брадвата може да падне върху него и да го посече, и каква мъка има да теглят. Ревнала да плаче и майката за своето внуче.
Чакал мъжът, чакал жените да му донесат обяда, пък прегладнял и тръгнал към село. Под върбата гледа – жена му и дъщеря му седят и плачат.
– Какво е станало? Защо седите тука и плачете?
Разправили му те, че дъщерята ще се омъжи, ще си роди момче, Петко ще го нарекат, в люлка до огнището ще го сложат, но пустата брадва ще вземе да падне и да го посече…. И заплакали още по-силно.
– Луди жени сте вие! – рекъл им мъжът – Може ли да се плаче за нероден Петко! Ще взема да тръгна аз по света и да видя има ли и други луди хора като вас.
Метнал през рамо човекът една торбичка и тръгнал по света. Вървял, вървял и стигнал до едно село. Що да види. Неколцина селяни се мъчат да вдигнат един вол върху каменен зид.
– Защо качвате вола върху зида, добри хора? – попитал ги той.
– Да опасе тревата, дето е поникнала горе.
– Абе, братя, къде ви е акълът? – сащисал се нашият човек.
– Защо? – попитал единият селянин.
– Или викаш, че е по-добре да му отсечем главата и само нея да качим? – добавил вторият.
– И без туй е лека – намесил се третият.
– А и нали тъкмо тя пасе, а не целия вол… – завършил четвъртият.
„Тия хора са по-луди от моите жени” – рекъл си мъжът, качил се на зида, оскубал тревата и я хвърлил на земята.
А селяните го благословили, дето постъпил така мъдро, и богато го нагостили.
Тръгнал нататък мъжът. Ходил, ходил, стигнал до друго село и видял там една къща без прозорци, а пред нея стоят две жени и държат разтворен чувал. Погледал ги мъжът какво правят – нищо, стоят си, дума не си продумват и държат чувала от две страни.
Не се стърпял мъжът и ги попитал:
– Какво правите с тоя чувал?
– Пълним го, не виждаш ли, човече? – отвърнали жените.
– С какво го пълните? – зачудил се мъжът.
– Със слънце. Като го напълним, ще си го внесем вкъщи, да ни стане светло.
„Тия жени са по-луди от моите” – рекъл си мъжът, запретнал ръкави и пробил прозорци на къщата, за да влиза слънцето вътре. Жените богато му се отблагодарили.
Отишъл мъжът после в трето село. Там пък що да види – един човек се покачил на висок орех, а отдолу стоят много хора и държат едни потури. Селянинът горе им вика ту насам да се преместят, ту натам.
Нашият пътник се зачудил каква е тази работа и попитал селяните защо тоя човек стои на дървото, а те държат потури отдолу и се местят насам-натам.
– Потурите са му нови и иска да ги обуе човекът – обяснили му селяните.
„Тия хора са по-луди от моите жени” – рекъл си мъжът и заръчал на човека да слезе долу и така да си обува потурите.
Селяните му благодарили за мъдрия съвет и го нагостили.
По-нататък в едно село мъжът видял хора, събрани накуп, и надникнал да види какво става. Гледа той – стара баба стои надве приведена, а едната й ръка провряна през плета на оградата. Всички наоколо викат нещо, карат се, а тя не мърда.
Отишъл пътникът при бабата и я попитал защо стои така.
– Аз, синко, рекох да поискам сол от съседката и си проврях ръката да ми я сипе, ама като си свих шепата, сега не мога да си измъкна ръката и тъй ще си остана за цял живот – вайкала се бабата.
„Тия хора са по-луди от моите жени” – рекъл си мъжът. После поискал да му донесат паничка и казал на бабата да пусне солта в нея и да си измъкне ръката.
Всички благословили мъжа и богато го надарили за мъдрата постъпка.
В друго село мъжът видял, че има сватба. Да, ама невестата стои пред прага на къщата и не влиза. Всички край нея нещо викат, нещо спорят, а невестата плаче. Едни казват:
– Да й отсечем краката!
– Не, главата да и отрежем! – викат други.
– Не, да я върнем на майка й и баща й! – предлагат трети.
Отишъл нашият пътник при тях и ги пита:
– Какво става добри хора? Защо невестата не влиза в къщата?
– Много е ниска вратата и тя не може да влезе! – обяснили му хората.
Мъжът си помислил, че са по-глупави от жените му и след това рекъл на невестата да се наведе и тя влязла в къщата.
Сватбарите го благословили за мъдрия съвет, богато го нагостили и добре му се отплатили.
Потеглил мъжът нататък. По пътя видял две жени да водят едно прасе, ама накичено, нагиздено: с гривни, с нанизи – същинска булка.
– Къде го водите това прасе? – попитал ги той.
– На сватба го водим, ама мъжете не ни пускат, та ако ти е път натам, заведи поне прасето да се повесели! – рекли му жените.
„Тия са по-луди от моите жени”…
– Добре, ще го заведа!
Повел прасето нататък, а жените се върнали в селото и разправили ма мъжете си как умно за постъпили. Ядосали се селяните, че жените са подарили и прасето, и накитите на непознатия.
Единият мъж яхнал коня си и препуснал по пътя.
През туй време нашият човек взел накитите на прасето и го отвел на нивата край пътя.
Настигнал го селянинът и го пита:
– Брате, да си виждал един човек с прасе да минава оттук?
– Ей онуй прасе ли търсиш? – посочил го мъжът. – върви да го прибереш, ама остави коня тука да не се препъне из нивата.
– Добре, подръж го, аз ще отида – рекъл селянинът и хукнал да прибира прасето.
А нашият човек се метнал на коня и отпрашил. „На толкова лудост се нагледах по света! Добри са ми моите жени” – рекъл си той и се прибрал у дома.
