Преди повече от година, когато гледах положителния си тест за бременност, успях да издържа по-малко от минута в паника „О, Боже, чакаме бебе…” преди една мисъл да се промъкне в съзнанието ми: „Надявам се, че е момиче”.
През следващите седмици желанието ми да имам момиче ставаше все по-силно. Постоянно търсех в Интернет старите женски легенди, за да видя, дали проявявам признаци, че нося момиче. И като всеки прекалено общ хороскоп, аз разчитах всеки знак, убедена, че е написано за мен. Бях се вглъбила до такава степен, че бях изключително доволна от огромната пъпка на брадичката си, смятайки, че това е неоспоримо потвърждение, че „момичетата крадат красотата на майка си”.
Станах изключително суеверна и за предсказанията, които не ми отговаряха: купувах си кофичка сладолед от супермаркета независимо дали исках или не, защото желанието за сладко означаваше, че чакам момиче.
Междувременно прикривах фантазиите си от останалите. Когато някой ме попиташе за предпочитанията ми, престорено отговарях: „О, не съм имала време дори да мисля върху това”. Или се правех, че изобщо не ме интересува: „Нали знаете, важното е да е живо и здраво!”.
Но тогава дойде и голямото разкритие – имахме записан час за ултразвук. Когато лекарката каза, че знае пола на детето ни, мозъкът ми започна да бучи. В този момент се опитах да си представя какво ще се случи, ако новините не бяха такива, каквито желаех, как щях да имитирам радост и как ще се науча да го превъзмогна – мъчителна задача, като се има предвид, че трудно преживявам и лошото обслужване в ресторант. Тогава тя каза: „Ще имате момиченце”.
Не можах да прикрия облекчението си. „ДАААААА!” излезе от устата ми със същия ентусиазъм, с който футболен фен би извикал, когато любимият му отбор спечели Шампионската лига. Лекарката беше доста изненадана: „Уау, изглежда много обичате розово”.
Нейното предположение ме хвана неподготвена. След като исках момиче, трябваше ли да харесвам феи и еднорози и роклички, покрити с цветя и сърца? Обидих се от думите й, които съдържаха погрешен полов стереотип. Не съм типичното момиче, не харесвам розово, никога не съм сплитала успешно нечия коса и не съм особено развълнувана от Дисни принцесите.
Тогава защо през цялото време стисках палци да очаквам момиче?
Започнах да се притеснявам. Най-близкият ми допир с изкуствата и ръчните изделия беше профилът ми в Пинтерест, което означаваше, че няма да мога да науча дъщеричката си да шие или да плете на една кука. Готвенето ми се свежда до рязане и печене и нямах тайни семейни рецепти, които да споделя с момичето си. От друга страна пък нямах очаквания да отгледам горда мъжкарана, защото съм безнадеждна в спорта и не бих могла да стана треньор на училищния отбор. Не бих могла да отговоря защо това да имам момиче беше толкова важно, толкова значимо за мен, докато не родих и не я видях за първи път.
Едва тогава осъзнах, че да имам момиче за мен означаваше да пресъздам отново детството си. Щях да мога да гледам как дъщеря ми расте и в същото време да поглеждам назад към собствените си отдавна забравени спомени. Нейните първи стъпки щяха да са и мои. Да имам момиче също означаваше да пресъздам отново връзката, която имах с майка си. Така, че когато нея вече я няма, тя все още да бъде с мен. Щях да мога да бъда за дъщеричката си това, което майка ми беше за мен. Щях да мога да отгледам собствената си най-добра приятелка.
А това ме кара да искам и дъщеря ми един ден също да има момиче.
автор: Кейт Швайцър
източник: dama.bg
