Фрагменти от три софийски следобеда
1.
Петък следобед.
В градинката с Паметника на съветската армия е пълно с хора. Крача умислено, докато от унеса ми не ме изважда детски вик: „Помощ“. Поглеждам натам, откъдето идва тоя зов и забелязвам малка групичка от деца на около 10-11 години, скупчени около нещо на асфалта. Приближавам, а там лежи дете на същата възраст. Двама-трима го налагат здраво с ученическите си чанти и с ритници, съвсем не добронамерени, а той продължава да подвиква несигурното си „Помощ!“ и някак странно се подхилква. Решавам, че това е хлипане, плач … Ситуацията не изглежда ОК, затова приближавам, готова да раздам малко „родителско правосъдие“.
В момента, в който видяха, че се запътвам към тях, онези с чантите престанаха да удрят падналото момче, а то взе да се смее неистово. Опитах се да вкарам в погледа си цялата строгост, на която някога съм си представяла, че съм способна и попитах „Какво става тук!“
Не останаха, за да ми отговорят. Разбягаха се като пилци пред тиранозавър, но не от страх, а с възторжени възгласи: „Хвана се! Хвана се!“
Това очевидно беше някаква игра, която аз не „стоплих“. Вероятно, защото моите деца не са играли на нея или поне аз не знам да са се забавлявали така. А, може би, защото не можех да допусна, че е възможно да викаш за помощ, а след това да се забавляваш с това, че някой ти се е вързал на „номера“. Стана ми криво. И не, защото влязох в ролята на „лапни-шарана“, а защото си дадох сметка, че децата ни днес се забавляват по странен начин. И че утре някой може истински да се нуждае от чужда намеса и помощ, а да не я получи, защото друг ще реши, че там някакви деца просто си „играят“.
2.
Случката от онзи петък ми припомни и една друга. Преди няколко години, млад човек лежеше на тротоара, целият в кръв. От сцепената му вежда се лееше обилно кръв и това правеше картинката доста стряскаща. До него стояха мъж и жена, които го гледаха и тихо си коментираха нещо… Когато ги попитах дали са позвънили на спешна помощ, те ме погледнаха удивени и казаха: „Ама, той е пиян!“ Може и пиян да беше, не знам. Не съм дрегер! Но той очевидно имаше нужда от помощ и имаше удар в главата – това изисква лекарска помощ. Преглътнах възмущението си и „прежалих“ един телефонен разговор с 112. За въпросите, на които трябваше да отговарям, няма да споменавам. Но, да, първият беше: „Пиян ли е?“. Откъде да знам, да не съм пила с него? Може и да е пиян, но е ранен, има нужда от лекар! „Вижте, закарайте го в най-близката болница, по-бързо ще стане. Ние докато дойдем в час пик…“ Това последното ме запени от ярост, нито имах кола, нито можех да убедя някой да го качи, така разкрасен и целия в кръв. Докато продължавах да се питам: „Какви хора сме?“ пострадалият се изправи, очевидно без сериозни фрактури и залитайки тръгна нанякъде… Съвсем наблизо наистина имаше болница, но като го попитах иска ли да го придружа, той ми „тегли“ една „тънка-дълга“, очевидно твърдо решен да се анестезира със собствените си изпитани методи.
И тогава ми стана криво. Защото някак не можех да схвана, защо след като се бях опитала да помогна, получих ругатня и ненужни съвети от някакви телефонистки, а това ми отрови вечерта със семейството. Чистачката на входа пък ме посъветва: „Не прави непоискано добро! От мен да знаеш!“
3.
Известно време се самосугестирах с „Не прави непоискано добро!“. Явно бях постигнала някакъв напредък, защото един ден на около двайсетина метра от мен видях да пада възрастен човек. Ей така, както си вървеше, изведнъж се просна по очи като отсечен. Казах си: „Как може този да се е натаралянкал така още в пет следобед?“. Продължих да вървя, а когато наближих, видях, че това е баща ми. Сърцето ми скочи в гърлото, вдигнах го, поотупах го от прахоляка, а той само повтаряше „Всичко е наред! Нищо ми няма!“.
Имаше му, но и двамата тогава не знаехме. Няколко месеца по-късно разбрахме – имаше тумор в мозъка. Падал си така непрекъснато, но не искал да ме тревожи излишно. Излишно!!! Ако този човек не беше моят баща, вероятно щях да отмина, убедена, че е поредният пиян, който е направил сам своя избор, а най-вероятно и някой друг, случаен минувач щеше да постъпи точно така. Но можехме да открием и много по-рано какво му се случва в главата, ако някой някъде беше повикал бърза помощ и го бяха прегледали и диагностицирали навреме.
Фрагмент от един провинциален следобед
Лято, жега и безвремие в центъра на един малък град. Чуден център – чист, подреден, спретнат. Излизам от приказно магазинче с всякакви чуднотии и стъпвам … някак си. А след това политам неудържимо нанякъде. Имам чувството, че тоя полет няма край, докато не спирам с глава в един трафопост и единствената мисъл откънтява в главата ми с: „Е, това беше! Потроших се!“
Болката е отрезвяваща – тази в главата пулсираща, тази в дясната китка нетърпима. Докато събера сили да отворя очи, около мен се е събрала тълпа от хора, които дори не можех да си представя, че са там, толкова тихо и пусто изглеждаше всичко само миг по-рано. И още преди да осъзная сериозността на положението си, хората ме плискаха с вода, подаваха ми мокри кърпички, за да избърша рукналата от брадичката ми кръв, задаваха ми въпроси, тикаха ми аналгин да пия, а аз се молех тихичко да си припадна до трафопоста. Е, тези хора не ме оставиха, нито допуснаха, че в три следобед на някакъв си юлски понеделник, в утихналия югозапад съм се натряскала, така че да падам безотговорно по чистия им градски площад. След по-малко от 10 минути дойде линейка, след още час бях с гипсирана ръка и превързана брадичка и никой в тамошното спешно отделение не попита: „Пили ли сте?“. Даже болничен лист ми издадоха, нищо, че работех в друг град.
Очевидно мантрата „Не прави непоискано добро!“ е валидна само за големия град, където в отчуждението си сме готови да лепим етикети, да се правим на слепи и да си мислим, че „това на нас не може да се случи“ и „по никакъв начин не си засяга“.
Лошото идва неканено и неочаквано и винаги ни сварва неподготвени. Тогава, „Мен това не ме засяга!“ ; „Извинявай, не те видях!“; „Не прави непоискано добро!“, не вършат работа.
Защо ви разказвам това? Защото ежедневно виждам деца и млади хора, които при подобни случки грабват телефоните си, но не за да потърсят помощ, а за да заснемат случката, че да има с какво да събират лайкове в социалните мрежи. А това е толкова тъжно!
Можете да промените себе си и другите сега. Включете се в създаването на най-голямата мрежа за взаимопомощ в България!
Запишете се за обучение ТУК
Вижте повече на www.pazitelinasartsa.com
текст: Нели Терзиева
Първите седем
