„Не ме карай да викам!“ – чували сме това много пъти, често изречено на висок глас и придружено от леко приведен възрастен, с пръст насочен в лицето на някой в пъти по-дребен на ръст. А после, за да е ясно чия е вината, следва и: „Виждаш ли сега какво ме караш да правя!?“.
Всъщност, зад тази прозаична и неприятна и за възрастния, и за детето ситуация, стоят различни обстоятелства, но най-често те се свеждат до усещането за безпомощност на възрастния пред изследователския интерес на детето към света. Това усещане може да бъде особено силно тогава, когато като възрастни считаме, че сме положили всички необходими усилия, за да обясним на детето какви са правилата, кое е правилно и кое не, изобщо въвели сме го в света на изискванията към него. На нашите изисквания към детето.
Но се случва да пропуснем една стъпка, която е вече извън нашия контрол, а именно до колко и как детето ни е разбрало и още повече до каква степен е готово да ни разбере. Понякога ни се струва, че децата не реагират докато не се ядосаме и разкрещим, а след това отговарят и реагират грубо и предизвикателно, или дори физически агресивно като заплашват направо да ни ударят. Как да реагираме като родители или учители в такива ситуации? Най-ефективно е да отговорим с емпатия.
Първо, трябва да осъзнаем, че това са признаци, че нещо не е наред. Децата понякога не познават друг начин, по който могат да ни покажат, че не се чувстват добре в дадена ситуация или че не сме взели под внимание тяхната гледна точка. Детският мозъкът се развива и неврологичните връзки, които ни позволяват да контролираме емоциите си все още не са напълно развити до края на юношеството. Не бива да забравяме, че и ние като възрастни, макар и с вече развита мозъчна структура, не винаги успяваме да овладеем добре чувства като гняв и яд.
Развитието на мозъка не е свързано само с възрастта. Макар че следва някакъв общ план на промяна с възрастта, опитът и преживяванията на детето, особено повлияни от условията на средата, в която то расте и наследствените особености, играят важна роля за развитието на мозъка и изграждането на връзки между отделните му части, които отговарят за умения за самоконтрол . Въпреки че с възрастта се увеличава и умението за самоконтрол, всеки работил с деца е наблюдавал разлики между децата в една и съща възраст. Детето може да знае общоприетите правила на поведение и да ги осмисля логично, но въпреки това да не може да сдържа импулсивно и агресивно поведение в дадена ситуация. Тези деца по-често реагират агресивно, дори удрят, когато са фрустрирани и имат повече затруднения с концентрацията и задържане на вниманието в училище.
Много често родителите и учителите се изкушават да опитат да разрешат ситуацията като извадят детето, което е разгневено, ядосано и дори агресивно от нея, обикновено физически извън помещението за да се успокои. Понякога ситуацията завършва с някакъв тип наказание за неприемливото и на пръв поглед необосновано поведение на детето. Това понякога работи, но не решава проблема с повтарящо се такова поведение.
Най-добрият начин да подкрепим децата да развият тези неврологични връзки е да реагираме с емпатия, особено когато са гневни или агресивни. Много е важно също, да изграждаме и следваме предвидим установен ежедневен ред, който подкрепя развитието на умението за самоконтрол.
В конкретна ситуация, свързана с предизвикателно поведение на детето, може да използваме няколко подхода:
1. Да помислим за решение, което е добре и за двете страни – такова, което да съдържа пресечна точка на „интереса“ както на детето, така и на възрастния или иначе казано възрастния постига целта си, без това да въвежда детето в негативно преживяване. Например: „Сега ще загасим телевизора и ще тръгнем, защото твоят приятел ще се радва да те види навреме днес (а не защото аз закъснявам).“
2. Да помислим от гледната точка на детето. Това естествено ни води към техните чувства и нужди. Заедно с това, да помислим и за нашите нужди и чувства.
3. Да предложим на детето да сподели как планира и смята, че може да се разреши ситуацията. Разбира се, предложеното от детето решение може да не е реалистично или приемливо, но вече сме отворили вратата към разговор и търсене на споделено решение за предотвратяване на ситуацията в бъдеще.
Уменията да се справя с емоциите в ранна възраст са важни не само за бъдещото развитие на детето, но и за социалното му взаимодействие с родителите, членове на семейството, учители и връстници. Умението да разбират и управляват своите чувства е важна предпоставка за успеха на децата в предучилищна и училищна възраст. То е свързано с това как детето се възприема от учителите и връстниците си от гледна точка на социални умения, както и до колко ще бъде приемано и харесвано в предучилищна или училищна класна стая.
