Първоначално подминах статията със заглавие „10 признака, че си израснал с токсична майка“ в awarenessact.com, защото ми се стори твърде тривиална, но няколко минути по-късно осъзнах заглавието и отново се върнах, за да я прочета. А, след като я прочетох, си дадох сметка, че съм опасно близо до описания в нея образ на токсична майка.
И се стреснах, защото осъзнах и още нещо – аз самата бях израснала с токсична майка.
Подсъзнателно, години наред, след като аз самата станах майка, живеех със усещането, че с майка ми, макар да имаме дълбока и силна връзка, нещата не са това, което трябва да бъдат, но не се замислях, а нямах и особено време да разсъждавам върху това. Когато обаче моите собствени деца пораснаха и всеки следващ ден ми оставаше поне по минута време повече за мислене, си дадох сметка, че положението е много по-сериозно, отколкото изглеждаше.
Аз наистина бях отгледана от токсична майка. Не приемайте това изявление за крайно и не бързайте да ме съдите, а прочетете следващите редове.
Мама е изключително грижовен и старателен човек. Отлична домакиня и невероятна кулинарка. Никога не ни е липсвало нищо – на мен и на сестра ми. Хубави дрешки, добра храна, топлина през зимата, почивка на море през лятото. Как да осмисли човек, че нещо не е наред. Пък и околните – роднини, приятели и познати – те, всички до един в захлас се възхищаваха от нашето прекрасно семейство. Мисълта, че домашната среда с нещо ни вреди изобщо нямаше никакъв шанс.
Днес, от позицията на възрастен човек, си давам сметка, че всичко, което мама е правила, е било с мисълта, че ни прави добро, не е искала съзнателно да ни огорчи или нарани и най-вероятно и до ден днешен не осъзнава, че ни е причинила и продължава да ни причинява вреда. Връзката ни с нея продължава и до голяма степен е хармонична, но границите на нейното влияние върху нашия живот продължават да са размити и често да се преминават и потъпкват.
Ето десетте причини, поради които смятам, че мама е имала токсично влияние върху развитието ми:
Така и не се научих да поставям себе си на първо място
Така и не се научих, че, за да са добре хората около мен, на първо място аз трябва да съм добре, да имам добро самочувствие, да се грижа за себе си, да поставям моите нужди на първо място, да преследвам първо своите цели и да изпълнявам първо своите ангажименти. И днес нямам представа как тази цел е възможно да се постигне. Защото мама ме научи, че желанията и нуждите на всички останали са по-важни от моите собствени. Дори в критични ситуации, аз продължавам да игнорирам себе си, собствените си нужди и желания.
По-често не се съобразявам със собствените си чувства
Обикновено първо правя това, което другите очакват и искат от мен. Не умея да казвам „не“ и да отказвам да правя неща, които не са ми по вкуса. Преглъщам стоически положението и продължавам напред, без да вземам предвид собствените си чувства.
Мама правеше същото.
Мама критикуваше всичко, което правех
Когато бях дете, а и сега, когато имам собствено семейство, мама продължава да намира „кусури“ и да критикува почти всичко, което правя. Не помня някога да е била щастлива от постиженията ми и искрено да ме е похвалила или поощрила за някое мое постижение или намерение. Имам чувството, че нищо не може да я направи щастлива. Дори в моментите, когато съм постигала някоя своя цел, тя все намираше какво да каже, за да ме „приземи“.
Понякога мама прави неща, които просто ме подлудяват
Не знам как, но имам чувството, че мама има невидими пипала, с които достига до мен, дори да се намирам на друг континент. Казва нещо, уж просто така, между другото или с най-добри намерения, а казаното се забива под кожата ми, че остава там завинаги да ме боде и да ми напомня, че съм толкова несъвършена и незначителна. Понякога си мисля, че не може да не го прави съзнателно и нарочно, с едничката цел, да ме накара да се чувствам виновна за нещо, което е само в нейната глава.
Мама има своите тайни и държеше те винаги да останат такива
Мама сякаш не искаше да развенчае мита за „идеалното семейство“, което сме и затова не споделяше почти нищо с околните за това, което се случваше с нас и у нас. Тя дори не говореше за емоциите си. Аз също избягвам да разкривам живота си в подробности пред другите и съм по-склонна да пазя тайните си, отколкото да ги споделям с други хора.
Домашните любимци са ми достатъчни – идеалните слушатели са, а и съм сигурна, че няма да кажат за тайните ми на никого.
Самочувствието ми е ниско
Понякога ми се струва, че е толкова ниско, че дори аз самата не го забелязвам. Така и не можах да получа оценка за уменията, възможностите и потенциала си. Знам, че мога доста неща, но ниското ми самочувствие така и не ми позволи да покажа на какво съм способна. Още като дете мама все ме поправяше и ми помагаше, понякога дори правеше разни неща вместо мен, разбира се – с най-добри намерения. Това продължава да ми вреди, защото сега и аз правя това с моите деца.
Непрекъснато търся потвърждение на качествата си от другите
За да се чувствам добре, имам нужда да получа одобрението на околните, като същевременно се стремя да отговоря напълно на техните очаквания. Това непрекъснато търсене на одобрение ми помага да се чувствам добре, но само за малко. Осъзнавам колко е нездравословно и въпреки това продължавам да го правя.
Другите имат различни отношения с майките си
Когато познатите и приятелите ми говорят за майките си, ми се струва, че аз не мога да кажа същите неща, мислите ми за мама нямат нищо общо с това, което другите споделят. Техните оплаквания от майките им ми се струват буквално незначителни в сравнение с моите, но въпреки това, аз никога няма да споделя това на глас с когото и да било.
Живея с усещането, че мама непрекъснато ме „дърпа“ назад
Сякаш моите цели не значат нищо за нея и някаква невидима нишка ме дърпа все назад и назад. Нищо от това, което правех и правя не е достатъчно добро, а целите ми тя винаги подлагаше на съмнение от самото начало. Тя сякаш не искаше да успявам, а когато успявах – не искаше да признае успеха ми.
Не мисля, че мога да потърся подкрепа от мама
Когато имам затруднения, проблеми или просто нещо не е наред, не мога да отида при нея и да потърся съвет и подкрепа, така както правят приятелките ми. Тя просто не е там, където очаквам да я намеря, макар физически да стоим една срещу друга.
Зная, че това звучи много обезкуражително, дори плашещо, но ако като майки осъзнаем навреме казаните до тук истини, може би ще имаме шанса да променим поне няколко важни неща в живота си, така че да сме не във вреда, а от полза за децата си. Защото след като прочетох всичко това, аз си дадох сметка, че до голяма степен моделът на собствената ми майка се е превърнал в мой модел и не бих искала това е да е наследството, което ще завещая на собствената си дъщеря.
автор: Ани Тодорова
